Лаконично – от обичаната наша поетеса
Течащи води: изворчета, снежни ручеи напролет, планински рекички.
Жив огън – в огнище, на открито. Тъмна стая, стара печка с гьозове, по тавана играят светлинки. Мирише на дърва.
Миризмите. Понякога морето ми миришеше на току-що разрязана диня, чубрицата – на топла къща. Долавях във въздуха мириса на сняг, преди той да е завалял.
Камъчета, изгладени от водата, или кестени – да ги държа в джоба си и да ги докосвам.
Кълновете на засети от мен семенца, надигнали храбро пръста с главички.
Водно конче над тихата вода с тръстики и папури.
Паяжина или гола трънка след дъжд – целите обнизани с капчици-мъниста.
Малки животни – е, без змийчета и крокодилчета…
Сняг под месечина.
Дете и майка – най-хармоничната прегръдка, най-съвършената композиция.
Лятото.
Солено, кисело, люто.
Кехлибар, сребро.
Кучета и коне.
Малка къща с двор и големи дървета.
Да лежа на земята – лете, нощем – и да гледам звездното небе.
Да съм навън, на зелено и просторно. Да съм сама.
Да подарявам. Да получавам писма. Да посрещам гости.
Да бера цветя.
Да пътувам по света.
Станка Пенчева, от книгата „Тук съм”, Издателска къща „Жанет 45”
