Пенчо СЛАВЕЙКОВ и Народния театър

„Театра е висш културен институт, най-висшия за живото художествено слово у един народ.“

110 години Народен театър „Иван Вазов”

(Артистите от трупата на Народния театър и техният директор Пенчо Славейков на турне в Македония, седналият на парапета е Сава Огнянов, Битоля 1908 г.)

Из „Проект на г-н Пенчо Славейков за Народния театър“

Аз съм настоявал за преименоването на Народния театър в държавно учреждение и на артистите за държавни чиновници, освен по мотивите към законопроекта за театъра още и по следните съображения:

1. Частната инициатива може да принесе известна полза както за инициаторите, така и на обществото само там и само тогава дето инициаторите не са заставени да харчат всичката си енергия за материалното си съществуване и когато съзнава културната цена на инициативата. Нашите артисти са често пъти принудени да се изтощават физически и морално, за да могат да си покрият необходимите разноски за един съвсем скромен живот, а нашето общество е още много назад в развитието си, за да разбере, че драматичното изкуство става неотменим съставен елемент на модерната култура.

2. Във всяка културна страна театърът е заедно с училищата и църквата под групата на ония културни учреждения, които се покровителствуват от държавата. България не бива да прави изключение от този общ за всички държави закон. Нещо повече - държавата трябва да се грижи за народното образование, чрез отваряне разни видове училища: толкоз повече като се има предвид, че в България има само един театър и че той възпитава и стари и млади и жени и мъже.

3. И най-редовните и най-щедро даваните от държавата субсидии не могат да заменят едно правилно бюджетно управление, защото за първите суми може да бъде отговорна само личността, а за бюджетните упражнения са отговорни само длъжностни лица, представляващи гаранции.

4. Доброто инсцениране на една пиеса може да бъде гарантирано само тогава, ако се разчита на точно определени бюджетни суми.

5. Зависимостта на възнаграждението на артистите от случайни приходи от представления прави артистите и другите служещи в театъра неспокойни и им отнема част от енергията за самоусъвършенствуване.

6. С преименоването на Народния театър в Държавно учреждение, поддържано все-цяло от държавата, гарантира се на персонала изобщо една непрекъсната работа и се отнема възможността да се политиканствува и да се интригува из- между самите артисти.

 7. Ако театъра стане държавно учреждение и сумите за издръжката му, както и щата на персонала строго се определят в бюджета на държавата, властниците не ще могат да правят спекулации и да уволняват и назначават според угодата си и то за сметка на бъдещи субсидии и приходи от идеща финансова година.

8. Ако театъра стане всецяло държавно учреждение, всички фактори стават по-неизменяеми и репертоара на театъра може по-лесно да се съобрази с изискванията на изкуството и да се подобри.

9. Ако театъра стане държавно учреждение то преустановявания на представленията по случайни и непредвидени обстоятелства, като жалейки за починали, по църковни или държавни разпоредби и т. н. не могат да се отразят тъй чувствително върху заплатите на персонала и нуждите на театъра.

10. Най-после самата държава с признаването на театъра за държавно учреждение ще получи чрез представителите му една препоръка и пред външния свят като страна с култура.

(Пенчо Славейков, 1912 г.)

„Когато и мен една министерска воля настани в театра [1908 - 1909 – б. с.], аз свиках тоя артистически съвет и след две заседания го изхвърлих на сметта. ... Пред мен, при сърбане кафе и дрънкане броеници, ... ето каква деятелност са проявили разните опекунски съвети в театра: откупили са 180 драми и комедии за сума 33 115 лева! Защо са ги откупували, когато половината от тях не са им влезли, нито ще влезат в работа? ...Театра е висш културен институт, най-висшия за живото художествено слово у един народ. В държави, които знаят какво правят, знаят и защо поддържат театър. ...Театъра тряба да бъде автономен! Управлението му подчинено на волята на онзи само, който го управлява. И ако това е субсидиран, народен или държавен, т.е. създаден и поддържан за изпълнение на културна потребност и цел, ония, които са го създали и субсидират, бдят само за изпълнението на неговата цел и имат право на вето, а не и на пряка намеса в управата. Целите поставят граници! ...С поставянето на здрави основи нашия театър като н а ц и о н а л е н, като висш културен институт, като храм, в който да се богослужи с българската реч и чрез нея да се манифестира в художествени форми и образи творческата ни мощ и нашето съзнание на живот – с това ние се доближаваме до задачата на истински театър …да бъде оръжие на културата и борец за нея – борец в живота и неговото развитие. ...Той не е лесен път, не е за малодушните, за рошавоумните литераторушки, за даскалите по български език, - за онез, на които умът не сече повече от халваджийска тесла, но единствен път, който води до желан бряг. И толкова по-скоро и по-сигурно ще ни изведе там, колкото по-скоро държавата, която осигури съществуването на театра, осигури и автономността на управата му и целесъобрази работата му.
Из „Пенчо Славейков. Национален театър“, 1909

***

„Един от най-интересните етапи в развитието на Народния театър е, може би, периодът на Пенчо Славейковото управление. И, струва ми се, че ще бъде от несъмнена важност да се отбележи оная, макар кратковременна, дейност на покойния писател, която, освен че е една от светлите страници на неговия живот, но и която даде очевидни резултати като сполучи, за известно време, да въздигне нашия театър до завидна висота на истински художествен институт. След опитите му с „Вуйчо Ваньо“, „Самотни хора“ и „Младост“, Пенчо Славейков се убеди, че нашите актьори в голямото си мнозинство още са доста назад, не само че те не знаят и не умеят добре и правилно да приказват, но той откри още, че те не могат дори и да ходят на сцената свободно и изискано. Освен грижите за езика и правилния говор, другата главна негова грижа бе репертоарът. Убеден веднъж, че нашият театър се на- мира още в стадия на ученичеството, той реши за всичко да почне отначало, от а б както казваше сам той и чрез една системност и постепенност да върви напред. За това именно на зимния сезон той почна от Шекспира с поменатите вече тука негови две пиеси. Шекспир, казваше той, е училището за всеки начеващ актьор, Шекспир е именно за ученици, защото чрез него те ще почнат правилно да говорят и изискано да ходят по сцената, ще се обиграят и по този начин ще минем напред. Шекспир, но с „Опърничавата“ и „Ромео“, а не с „Хамлет“ и „Макбет“. За туй той изпърво почна с по-леката и по-достъпната за възприемане комедия „Опърничавата“, а после се постави и „Ромео“. Първата бе в проза, втората в стихове, той искаше по тоя начин едновременно да се приучват актьорите на свободно изговаряне и на изящната проза и на звучните стихове.“
Константин Мутафов - Из сп. „Златорог“, N 5-6, 1932

***

„Артистите останаха изненадани от всестранното и тънко познаване на художественото сценично изкуство, което той прояви. ...При репетициите, които умело и със замах ръководеше, той прилагаше широко своите разбирания, знаеше добре какво иска и как да го наложи. ...Като режисьор Пенчо Славейков не налагаше своята воля. Той даваше възможност на артистите да имат свое отношение към поверената им роля, стига да са я разработили психологически вярно и да са постигнали правилно превъплъщение и пълнокръвно вживяване.“
Вяра Игнатиева - Из сп. „Театър“, N 2, 1951

***

„Идването на Пенчо Славейков се посрещна не само от артистите, но и от всички литературни среди с голям възторг и пълно доверие. В негово лице всички виждаха големия авторитет, силния човек по воля и характер, всестранния познавач на изкуството изобщо и тънкия естет. И Славейков в най-скоро време оправда всичкото онова доверие, с което предварително още бе обсипан вътре в театъра и вън от него.“
Иван Попов - Из „Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си“, 1963

От „ЖРЕЦ И ВОИН НА ЖИВОТА“ - сборник, посветен на Пенчо СЛАВЕЙКОВ - Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна ©, „Издателство Славена“, Варна
* Артистите от трупата на Народния театър и техният директор Пенчо Славейков на турне в Македония, седналият на парапета е Сава Огнянов, Битоля 1908 г. Източник: Гласове
* Пенчо Славейков, 1912 г. Източник: ДА „Архиви“

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK