Българската интелигенция ~ Д-р Кръстьо КРЪСТЕВ

За държавата и нейната интелигенция, обосновано от д-р Кръстьо Кръстев - първия български професионален литературен критик след Освобождението, писател, преводач, общественик и участник в литературния кръг „Мисъл”. Годината е 1898 г.

Портретна снимка на българския литературен критик и писател Кръстьо Кръстев (1866-1919)

Най-елементарната форма, в която се проявяват социалните чувства на една интелигенция, са народните бедствия. Дето тия чувства не съществуват и в тая форма, там те въобще не съществуват. А дали у нас те съществуват, нека реши по съвест читателят, ако и да принадлежи на тая интелигенция. Нека за момент си спомни той само нейните - и своите - действия при най-пресните случаи: наводненията, които опустошиха страната, както и ужасите в Македония и техните злочести жертви. Не само нямаше и най-слабо проявление на състрадание, на участие, но и материалните помощи, които се събираха за тия голи и гладни клетници, бяха съвсем нищожни и начинът, по който се събираха, твърде характерен. Нужна беше моментална помощ, а пожертвуванията се събираха с недели и месеци. Но не стига туй. Намерили се даже хора, които записали пожертвувания и които чакали по цели шест месеца да ги молят с публични покани да  в н е с а т  записаното. Но най-характерно е безспорно това, че тия пожертвувания почти никога не се правят по собствена инициатива, т.е. не са следствие толкова на съзнанието и чувството на гражданина, колкото на - невъзможността да не ги направи, на съревнованието...на срама... „Искат, няма що..." всякъде другаде последният гражданин, който може да помогне, ще се счете длъжен още в първия момент и сам да предложи лептата си. У нас това нито става, нито може да стане, защото нашият начин на мислене и на чувстване е: „каквото с мене, това и без мене. Аз ли ще помогна!" Центърът всякога си оставаме ний - не делото, не бедствието, не чуждото, страдующото „аз".

Но това са отрицателни злини, а положителните са такива, че не бих имал смелостта да изброя всичките. Думата ми е за презрението към законите и към човешката личност, за отсъствието на съвест и за явното хищничество спрямо общото. Във  в с я к а  държава има злосторници, има престъпници. Но да не се боях от страшната дума, бих противопоставил тая антитеза:  н и к о я  друга държава не е в основа тъй гнила - тъй развратена, тъй хищническа, тъй антисоциална. Без съмнение в империята на падишаха се вършат повече държавни престъпления и повече грабителства, но... има една разлика: ония, които ги вършат, считат това за свое право. У нас - като наченеш с най-последния и свършиш с най-първия държавен служител - престъпленията спрямо народа се вършат в пълно съзнание за тяхната престъпност... Личният интерес е върховният принцип на държавното управление. Правдата съществува, за да се презира; законите се пишат, за да се тъпчат или да се употребяват за нечестни оръдия. Върховните вожди  са или стават въплъщение на нечестие и на недобросъвестност и всеки проповедник на идеали, всеки ратник за правдини се превръща сякаш по чудо в неразумна твар, щом стане активен обществен служител...

Ето картината на оная държава, която е създадена и се поддържа от българската интелигенция. Тая картина е мрачна; на мнозина тя може да се стори твърде мрачна, но тя е много близка до действителността. И при все това тая същата държава представлява единственият авторитет в страната. Наистина тоя авторитет не е следствие нито на моралния престиж на властта, нито на някаква английска лоялност на българските граждани към нея, нито на някакво доверие към личните качества на властителите. Напротив, всичко, що има независима и горда душа, всичко, що мисли, всичко, що вижда, що се върши, има спрямо властта у нас немного по-голямо доверие, отколкото спрямо правителството на един турски султан. Но всички тези елементи са разединени и неорганизирани, а властта има грубата сила, има и блясъка, който за тълпата значи повече и от силата. Следствието на всичко това е, че нито в един конфликт - откак България съществува и до днес -  личността не е бивала победителка на държавата. И не само отделната личност, но и никоя група лица, никоя  корпорация. Най-прясното доказателство за това е разгромът на Учителския съюз. А той имаше всички условия да победи. Но партийните стремления и личните вражди взеха връх. Даже общият враг и неговите коварни и противозаконни атаки не бяха в състояние да смирят антисоциалните инстинкти на българските основни учители. Но нека не мисли читателят, че фактите от тоя род имат за причина само бруталната и насилническа намеса на управляющите. Не те действат в пълно съгласие с идеите на обществото. Грамадната част от това общество е в негова полза. Ний имаме наистина институтите на най-напредничавите държави на XIX в., но нашите идеи за държавата са от XV и XVI век. Освен ония, които имат малко-много революционни идеи, кой друг мисли, че властта на държавата спрямо индивидуума има тесни граници; че гражданинът има право на всеки произвол на властта да противопостави организирана колективна самозащита? Това е едната причина; втората е тази, че в тая държава от разпокъсани индивидууми не се признава никакво чуждо превъзходство. Войници в нея няма, всички са генерали. Мощни личности, които да се издигнат високо над другите, които да имат власт над духовете, и не вследствие на външни и случайни обстоятелства, а в силата на своя гений - такива мощни личности ний нямаме. Които гримасничат като такива, са изкуствени идоли на изкуствени котерии. Между туй нам ни липсват хора, които притежават всички индивидуални качества да бъдат такива. Но каква полза от това, че индивидуалните условия са налице, когато социалните, колективните условия - особените качества на племето - са крайно неблагоприятни. Че тоя национален недостатък дава особен отпечатък даже на нашите училища и нарушава техните възпитателни и образователни влияния, вярваме, не е тайна за никой по-остър наблюдател. Руският автор твърде вярно е забелязал, че затвореността - и недоверието, бихме прибавили ний - дели с непроницаема стена не само възрастните един от друг, но и младежта от нейните възпитатели, от нейните ръководители. И тая национална черта като да остава непокътната и у оная българска младеж, която прекарва най-хубавите си (и най-възприемчиви за чуждо влияние) години в чужди училища и посред общества. Нещо повече. Изглежда като че всяка по-нова генерация влиза в живота все по-егоистична и все с по-тесни кръгозори. Стотици юноши, богати със знания и енергия, изхвъргат ежегодно нашите и чуждите училища. Но в живота ни не само не се вливат никакви нови духовни струи, но и не се съзират никакви нови, колко-годе радующи погледа, индивидуални, единични стремления и пориви. Тая „златна", тая „идеална" младеж разхладява своя юношески жар в душния въздух на канцелариите, в клюките на политическия живот и в смрадната атмосфера на кафенетата. За тая младеж като да не съществува великата сила, която е движила във всички времена най-добрите духове на човечеството: науката! Поне тя не само нищо не твори за нея, но и с нищо не доказва жаждата и възприемчивостта си. За тая младеж като да не съществуват никакви сърдечни идеали, никакви ламтения за възвишените блянове на изкуството! Поне тя е безчувствена и бездушна към малкото избраници, които й създават тия блянове. За тая младеж като да не съществуват ни обществени идеали, ни обществени язви, способни да възпламенят за борба едно благородно, широко, любвеобвилно сърце! Поне в нейните редове няма нито един такъв ратник - светъл, лучист, идеален - вън от всяка клика, силен със своята правота, със своето дълбоко възмущение, със своето високо одушевление.

Такава е българската интелигенция в навечерието на 25-годишнината от смъртта на най-благородния син на България.

Мисъл, 8, 1898, № 1, 3-13.

Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров, Кръстьо Кръстев

Споделено със съкращения от liternet.bg
Снимки: bg.wikipedia.org

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK