Живей, търсейки Бога и тогава няма да има живот без Бог ~ Лев ТОЛСТОЙ

(Лев Николаевич Толстой босой, 1901, Илья Ефимович Репин)

Осъзнаването на грешката на разумното знание ми помогна да се освободя от съблазънта на празното философстване. Убеждението в това, че знанието за истината може да се намери само в живота, ме насочи да се усъмня в правилността на моя живот; но ме спаси само това, че аз успях да се откъсна от своята изключителност и да видя истинския живот на обикновения работещ народ и да разбера, че само това е истинският живот. Аз разбрах, че ако аз искам да разбера живота и неговия смисъл, аз трябва да живея не със живота на паразит, а с истински живот, приемайки този смисъл, който му придава истинското човечество, да се слея с този живот, да го проверя.

В същото време с мен се случи следващото. През цялата тази година, когато аз почти всяка минута се питах: дали да приключа живота си с примка или куршум - през цялото това време, редом с движението на тези мисли и наблюдения, за които говорих, моето сърце се измъчваше от мъчително чувство. Това чувство аз не мога да нарека иначе, освен търсене на Бога.

Аз казвам, че това търсене на Бога не беше разсъждение, а чувство, защото това търсене произтичаше не от моите мисли - то беше даже направо противоположно на тях - а то произтичаше от сърцето. Това беше чувство на страх, изоставеност, самота сред всичко чуждо и надежда на нечия помощ.

Въпреки това, че аз напълно бях убеден в невъзможността да се докаже Божието битие (Кант ми доказа и аз напълно го разбрах, че това е невъзможно да се докаже), аз все пак търсех Бога, надявах се на това, че ще го намеря и се обръщах по стар навик с молба към това, което търсех и не намирах. Ту проверявах в ума си доводите на Кант и Шопенхауер за невъзможността на доказателството за Божието битие, ту започвах да ги опровергавам. Причината, казвах си аз, не е от същото естество на мисленето, като пространството и времето. Ако аз съм, то има за това причина и причина на причините. И тази причина за всичко, е това, което наричаме Бог; и аз спирах на тази мисъл и се стараех с цялото си същество да осъзная присъствието на тази причина. И веднага щом аз осъзнавах, че има сила, във властта, на която аз се намирам, то моментално аз чувствах възможност да живея. Но аз се питах: „Каква е тази причина, тази сила? Как да мисля за нея, как да се отнасям към това, което аз наричам Бог?” И само познати отговори ми идваха в главата: „Той – създател, промислител”. Тези отговори не ме удовлетворяваха и аз чувствах, че в мен загива това, което ми е нужно, за да живея. Аз изпадах в ужас и започвах да се моля на този, когото търсех, да ми помогне. И колкото повече се молех, толкова по-очевидно ми ставаше, че той не ме чува и че няма такъв, към когото можеш да се обърнеш. И с отчаяние в сърцето заради това, че няма Бог, аз казвах: „Господи, помилуй ме, спаси ме! Господи, научи ме, Боже, мой!” Но никой не ме утешаваше и аз чувствах, че моят живот спира.

Но отново и отново, от разни други страни аз дохождах към същото признание на това, че не може аз, без някакъв повод, причина и смисъл да се явя на света, че не мога аз да бъда едно такова изпаднало от гнездото птиче, какъвто всъщност се чувствах. Нека да съм изпаднало птиче, лежа по гръб, пищя във високата трева, но аз пищя от това, защото знам, че мен ме е износила в себе си майка, мътила е, топлила, хранила и обичала. Къде е тя, тази майка? Ако ме е изоставила, то кой ме е изоставил? Не мога да скрия от себе си, че с обич ме е родил някой. Но кой е този някой? – Пак Бог.

„Той знае и вижда моите търсения, отчаянието, борбата. Той съществува” - казвах си аз. И щом за миг признаех това, то веднага животът се възраждаше в мен и аз чувствах и възможността, и радостта на битието. Но отново от признанието за съществуването на Бог, аз преминавах към търсене на отношение към него и пак пред мен се появяваше този Бог, нашият творец в три лица, изпратил сина-изкупител. И отново този отделен от света, от мен Бог, като лед се топеше, топеше се пред очите ми и отново нищо не оставаше, и отново пресъхваше източникът на живота, аз стигах до отчаяние и чувствах, че не мога да сторя нищо друго, освен да се самоубия. И което беше още по-лошо, аз чувствах, че и това не мога да направя.

Не два, не три пъти, а десетки, стотици пъти стигах до тези състояния – ту радост и оживяване, ту отново отчаяние и съзнаване за невъзможност за живот. Помня, това беше през ранна пролет, аз съвсем сам бях в гората, вслушвайки се в нейните звуци. Аз се вслушвах и мислех все за същото, как постоянно мислех за едно и също през тези последни три години. Аз отново търсех Бога.

„Добре, няма никакъв Бог - казвах си аз - няма такъв, който да не е моя представа, но действителността е същата, както и целият ми живот; няма такъв. И нищо, никакви чудеса не могат да докажат, че има такъв, защото тези чудеса ще бъдат моята представа, още повече и при това неразумна”.

„Но моето разбиране за Бога, за този, когото търся? – попитах себе си. – Откъде се е взело това понятие?” И отново при тази мисъл в мен се надигнаха радостни вълни на живот. Всичко около мен оживя, получи смисъл. Но моята радост не продължи дълго. Умът продължаваше своята работа. „Понятието за Бог – не е Бог- казах на себе си. – Понятие е това, което става в мен, понятието за Бог е това, че аз мога да го стимулирам или да не го стимулирам в себе си. Това не е това, което аз търся. Аз търся това, без което животът е невъзможен”. И отново всичко започна да умира около мен и в мен, и отново поисках да се самоубия.

И тогава се вгледах в себе си, вгледах се в това, което се случваше в мен; и аз си спомних всички тези стотици пъти, ставащи в мен умирания и оживявания. Аз си спомних, че живеех само тогава, когато вярвах в Бога. Както беше преди, така и сега, си казах аз: щом аз зная за Бог и аз живея; но щом забравя да вярвам в него, аз умирам. Та какво представляват тези оживявания и умирания? Нали аз не живея, когато губя вярата в съществуването на Бог, че нали аз отдавна бих се самоубил, ако в мен нямаше смътната надежда да го намеря. Че нали аз живея, истински живея само тогава, когато го усещам и го търся. Та какво тогава аз търся още? – изкрещя в мене глас. – Та ето го. Той е това, без което не може да се живее. Да познаваш Бога и да живееш е едно и също. Бог това е животът.

„Живей, търсейки Бога и тогава няма да има живот без Бог”. И толкова силно, както никога преди всичко засия в мен и около мен и тази светлина вече не ме остави.

И аз се спасих от самоубийството. Кога и как се случи в мен този обрат, аз не мога да кажа. Както незабелязано, постепенно в мен се унищожаваше силата на живота и аз достигнах до невъзможността да живея, към спирането на живота, към потребността от самоубийство, така постепенно, незабелязано в мен се възвърна тази сила на живота. И странно, че тази сила на живота, която се върна при мен, беше не нова, а най-старата - онази същата, която ме увличаше в началото на моя живот. Аз се върнах към всичко от миналото, детското и юношеското. Аз се върнах към вярата в онази воля, която ме е сътворила и нещо иска от мен; аз се върнах към онова, че главната и единствена цел в моя живот е това, да бъда по-добър, тоест да живея в съгласие с тази воля; аз се върнах към това, че израз на тази воля аз мога да намеря в това, че независимо от мен в далечното минало е изработено ръководство за цялото човечество, тоест аз се върнах към вярата в Бога, в нравственото усъвършенстване и отдаване, придаващо смисъл на живота. Само в това беше разликата, че тогава всичко това беше прието несъзнателно, сега аз знаех, че без това не мога да живея.

С мен се случи сякаш ето какво: аз не помня, кога са ме сложили в лодка, отблъснали от някакъв неизвестен за мен бряг, показали са ми посоката към другия бряг, дали са в неопитните ми ръце веслата и са ме оставили сам. Аз работех както можех с веслата и плувах; но колкото по надалеч аз отивах към средата, толкова по-бързо ставаше течението, отнасящо ме далеч от целта и толкова по-често и често срещах плувци, такива, като мен, отнасяни от течението. Имаше самотни плувци, продължаващи да гребат; имаше плувци, захвърлили веслата; имаше големи лодки, огромни кораби, пълни с народ; едни се бореха с течението, други се оставяха да ги носи. И колкото по-надалеч аз плувах, толкова повече, като гледах надолу по течението, на потока от плуващи, аз забравях даденото ми направление. В самата среда на потока, в теснотията на лодки и кораби, носещи се надолу, аз съвсем изгубих посоката си и захвърлих веслата. Навсякъде около мен с веселие и ликуване се носеха с платна или весла плувци надолу по течението, уверявайки мене и един друг, че не може да има друга посока. И аз им повярвах и заплувах с тях. И далече ме отнесе, така далече, че аз чух шум на бързеи, в които щях да се удавя и аз видях лодки, разбити в тях. И аз се опомних. Дълго не можех да разбера, какво се е случило с мен. Аз видях пред себе си само гибел, към която аз тичах и от която се плашех, никъде не виждах спасение и не знаех какво да правя. Но поглеждайки назад, аз видях безчислени лодки, които не преставайки да гребат, упорито се бореха с течението, спомних си за брега, за веслата и посоката и започнах да греба срещу течението и към брега.

Брегът – това беше Бог, направлението – това беше преданието, веслата – това беше дадената ми свобода да достигна брега – да се съединя с Бог. И така животът се възобнови в мен и аз отново започнах да живея.

От „Изповед”, Лев Николаевич Толстой
Превод: Ангел Йосифов Иванов

Картина: commons.wikimedia.org
Снимка: culture.ru

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK