Светослав ИВАНОВ | 120 минути за размисъл

„Свърши времето на празните приказки.”

Първата ни среща със Светослав Иванов беше преди 11 години. Тогава той беше на 23, журналист, утвърждаващ своя талант и сериозни позиции в bTV, все още ерген. Говорихме за професията, любимия му Синатра и любовта към словото и писането. Докато правех интервюто в едно малко кафене, в същото влезе неговата преподавателка по литература – г-жа Калина Викторова. Една неочаквана емоционална среща, в която случайността потвърди, че будителите в живота ни са винаги до нас. Че страстта към книгите и писането, събудено от тази учителка е живо и се е превърнало в житейски избор за Светльо. На 30 ноември той става на 34, щастливо женен е за своята дългогодишна любов Вяра Деянова, която е верен партньор и в журналистическата професия. Двамата са родители на 4-годишната Йоанна, която реди пъзели по-добре от баща си. Но той е водещият, чиито „120 минути” събират пред телевизионния екран 1 милион зрители всяка неделя в 17 ч. Предаването на bTV, което вече 4 години изисква от своите гости искреност и представя на огромната си аудитория истории за красив ум, доброта и човечност. От Сесилия Саркози до Ричард Брансън, от непознатите до авторитетните гости, от чудовищата до будителите, променящи днешния свят, от малките детайли до големия пъзел на живота, Светослав Иванов ни предлага 120 минути за размисъл. Книгите му „Там, където загинаха дърветата” и „Чудовища и будители” са документи на времето, в което живеем, изпълнени с лични преживявания и емоции.

За неудобните въпроси, бащинството, Стивън Кинг и Бог, Светослав Иванов в специално интервю за Web Stage.

(Светослав Иванов @ личен архив, bTV)

Преди време с теб разговаряхме за това, че най-важният въпрос в журналистиката е „Защо?”. Все още ли е така и не е ли това всъщност най-важният въпрос в живота?

Знаеш ли, зависи от вътрешната нагласа. Дали ти сам си задаваш въпроса защо. Защото това предполага повече мислене - не винаги в правилната посока, не винаги отговорът може да ти хареса. Но пък защо е обратното на пъзела. Ако защо е основополагащ и ако е водещ, тогава се обръща цялата пирамида. И стигаме до обяснителната журналистика, която днес според мен е по-важна от всякога. Всеки ти казва какво се е случило, всеки ти казва как се е случило. Всеки го пречупва през своята собствена призма, много хора гонят интерес, променяйки ъгъла - на едно събитие вече се гледа от различни ъгли. Навремето, до преди 10 години, като ходехме на събития, отивахме със самочувствието, че от нашия репортаж хората ще разберат какво се е случило. Докато сега не е така. Все повече си мисля, че трябва да си задаваме въпроса защо, за да поддържаме интереса към класическата журналистика. Защото как и какво – отговори и ъгли много и не достатъчно.

Ти как отговаряш на „защо”-тата на твоята дъщеря?

О-о-о-о, тя е на такава възраст, че всичко е защо. Имам търпение да отговарям на безбройните й въпроси, разбира се. По-скоро понякога ми става толкова забавно, че едва се сдържам. Защото тя ме пита с най-сериозния си тон, например: „Защо си Ти?”. Когато някой те попита защо си Ти, тогава в главата ти изплуват едни екзистенциални въпроси и размишления.

Как се отговаря на такъв въпрос?

Ами, не знам. Аз направо онемях. Казах й, че ще си помисля малко. Все още не съм й отговорил.

Какъв е урокът на бащинството за теб?

Покрай Йоанна изживявам детство си наново. Няма филмче, което тя да гледа и да не се загледам в него. Онзи ден редяхме един пъзел и, знаеш ли, тя го нареди целия сама. Детски пъзел – аз не успях, да ти кажа честно.

Изгубил си част от уменията си навярно, това да виждаш голямата картина.

Възможно е от вглеждане в голямата картина, понякога отделните части на пъзела да ти липсват. Малко като във живота е. Когато дъщеря ми нареди пъзела, си казах - боже, тя може би притежава нещо, което аз нямам – усета към детайла, усета към подредбата, и най-важното – търпението. Защото оказва се, търпението е нещо изключително ценно в живота на един човек. Аз в много случаи съм нямал търпение.

Според мен, твоята история с намерението да интервюираш Стивън Кинг още не е приключила. Макар, че през 2003 г. той любезно ти отказа, ако имаш подобна възможност и право само на един въпрос към него, мислил ли си какъв ще бъде той?

Много интересен въпрос… Бих го попитал следното нещо: „Как се излиза от дупката?” Защото Стивън Кинг е един изключително талантлив писател, който публикува първия си роман „Кери” и получава хонорар от 400 000 долара. Кариерата му е във възход, но в един момент той започва да пие много, става зависим от наркотиците. Той самият признава в книгата си „За писането”, че е писал романи, за които после не си е спомнял. Признава, че носът му така е кървял от кокаина, че е слагал по два тампона в ноздрите си, за да продължи да пише. Този негов талант го е завел на ръба на пропастта, ако ползваме тази прословута негова метафора от романа му „Възкресяване”. Бил е на ръба, заради таланта и успеха си, бил е на ръба на физическото си оцеляване и е тръгнал да пада. Един ден излиза навън да се разхожда и го помита камион. Това прекратява всичките му зависимости. Навярно това е някакво Божие провидение. Това бих попитал Стивън Кинг – как се излиза от дупката. Дали с помощта на Господ или човек сам е способен да излезе от тази дупка. Защото неговият живот е доказателство точно за това - един човек, който излиза от пропастта, в която попада заради таланта и славата си.

Ти вярваш ли в Божието провидение?

Да, вярвам в Божието провидение и вярвам, че човек наистина трябва да живее според правилата. Независимо дали става дума за правилата на Библията или Корана, има едни общочовешки правила, които трябва да се спазват. Те са свързани с почтеността, с помислите ти. Например, ако в главата ти се въртят само лоши мисли, тогава тялото ти се разболява – вярвам в това. Вярвам също, че трябва да си помагаме един на друг. Вярвам, че когато направиш добро за някого, може би един ден, ако си в нужда, ще получиш неочаквана подкрепа – дори от непознат човек. Не знам дали това е Божият промисъл или са природни закони, но ако изхождаме от това, че Бог е създател на всичко, значи това е Божият промисъл. Винаги има равновесие. Не може вечно безчестните да успяват в живота. Не може, когато някой направи нещо лошо, извърши някакво престъпление, да не му се върне. Аз не само вярвам, аз съм свидетел на такава справедливост – тези закони работят.

(Светослав Иванов @ личен архив, bTV)

Кои са твоите лични „будители и чудовища”?

Най-големият ми будител е дъщеря ми - всяка сутрин в 7, с думите: „Тате, наспахме се!” И ние с майка й ставаме и тръгваме. Йоанна е най-големият ми будител – и в прекия, и в преносния смисъл. Иначе търся вдъхновение в много места, черпя от много хора. Срещал съм и срещам по пътя си хора, които ми дават много – никога не ги забравям. Гледам да чета, да се информирам, но подбирам какво чета. Защото в днешния свят, има много голяма опасност освен да хапнеш ГМО храна, да започнеш да четеш и ГМО неща. Социалните мрежи се оказват нещо изключително опасно. Гледам да ги ограничавам, да си призная честно. Защото усещам интуитивно и вярвам много хора разбират за какво говоря в момента – те създават една паралелна реалност, която замъглява истинската реалност и живота. Социалните мрежи се оказват едно много криво огледало на живота. И това е едно много голямо предизвикателство за човешката душа в момента. Много е модерно в Силициевата долина, някои от пионерите в IT света, иноваторите, да закриват профилите си в социалните мрежи, представяш ли си? Аз ги използвам, за да комуникирам с хората. Но в никакъв случай не ги използвам, за да усещам общественото мнение по един или друг въпрос.

Какво мислиш за неудобните журналистически въпроси и вярваш ли, че в спора се ражда истината?

И да, и не. Да ти кажа честно, първоначално в студиото на „120 минути” идваха много политици. Но в последните 2-3 години, започнаха да се замислят какво ще спечелят от гостуването си тук. Защото когато предаването започне с коментара ми, когато кажа какво мисля по един или друг въпрос, съм улавял много голямо притеснение в някои от гостуващите политици. Не съм ментор на никого, не съм в главата на своя събеседник, но единственото на което държа е, той да бъде честен. Не е ли честен, правя така, че това да си проличи. И много често той не идва втори път. Но има хора, които идват – защото това е предизвикателство. Свърши времето на празните приказки. Празните приказки не носят никому нищо. В този океан от думи, празните приказки водят до нелицеприятни размисли. Ако аз съм политик, никога не бих си позволил да празнословя. Затова не ми е особено лесно да каня вече политици – защото изисквам това от тях – честността. Но политиците не са главните герои в нашето предаване, ядрото на „120 минути” са по-скоро посланията – много внимателно подбрани теми, гости и истории, представени в правилния момент. Когато в България се случва нещо, дори на политическата сцена, е много по-важно да видиш голямата картина и първоизточника на вътрешно-политическите процеси. Затова говоря с много хора от чужбина, затова каня много авторитетни гости. Целта ми е една единствена – да накарам хората да се замислят повече, да придобият малко повече самочувствие и да разберат, че това което се случва в България в никакъв случай не е изключение и е част от много по-големи процеси. Чрез гостите си, ние като екип, отправяме посланията, от които хората имат нужда в момента.

Дали се притеснявам и вълнувам преди всяко предаване? Винаги се вълнувам, но специално когато предстои нещо важно, моят подход е прост - психологически се доближавам по-скоро до едно дете – гледам да ми е интересно, да подхождам с любопитство и това да ме води. Ако мисля колко популярен е гостът ми или колко хора гледат в момента, няма да се получи нищо. Питам като дете – това да е моят начин.

Емоциите добър или лош съветник са в журналистика?

Зависи. Премерен човек съм, но не умея да крия емоциите си. Когато изпитваш някаква емоция, е хубаво да я покажеш. Но в никакъв случай не трябва да преиграваш. И още нещо – ако стоиш срещу мен, аз нямам право да крада от твоите емоции. Аз мога да ги покажа, мога да ги подчертая, мога да ти дам свобода да ги изразиш, но без да крада от тях и без да ги тълкувам. Много вярвам в това и то е най-интересната част от работата в телевизията, която е скенер – можеш да видиш не само външния, но и вътрешния свят на госта, та дори и на водещия – такова чувство имам понякога. Така че, не крада от емоциите на гостите си, но пък не си спестявам и собствените емоции, когато ги изпитвам.

Ако се наситиш на журналистиката, какъв е сценарият ти?

Виждам се като пишещ човек. Надявам се и си мечтая тайно за деня, в който ще имам възможността, нагласата и смелостта да пиша все повече и повече.

Интервю на Мария Тонева

Повече на: Svetoslav Ivanov, ivanoffbooks.com

Снимки: Светослав Иванов @ личен архив, bTV

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK