Данчо се ражда виждащ с очите си. Годината е 1980-та, градът – Варна. Когато е на 4 години, след серия операции, той изгубва зрението си – загуба, която ще промени живота на цялото му семейство, а на самия него ще отреди труден път. Гимназиалното си образование получава в училището за деца с нарушено зрение „Проф. д-р Ив. Шишманов“ в кв. Аспарухово. Следващата голяма стъпка за него е идването му в София, където завършва право и журналистика в СУ„Св. Климент Охридски“, а по-късно се дипломира по магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“. Именно словото и изкуството се превръщат в обичана от него сцена, която дава криле на мечтите му и го среща с български творци от всички поколения. Вече 8 години Йордан Георгиев е автор и водещ на седмичното предаване за театър „Без маски“ по радио „Алма Матер“. Над двеста драматурзи, режисьори и артисти са гостували в неговото студио, а вълнуващите интервюта на Данчо с тях са публикувани в две поредни книги – „Без маски” и „Младите театрали говорят в Без маски” (ИК Жанет 45). През пролетта на тази година, актрисата и режисьор Яна Титова представи своя документален филм „88MHz” за журналиста, който вижда изкуството не с очите, а с душата си. Филм, след който виждаш и разбираш, че всяка загуба може да се превърне в пречистващ устрем към мечтите, които разгръщат най-великолепните си гледки само на онези, които са изпълнени с любов.

За сцената, щастието, вярата и любовта, споделено от Йордан Георгиев в специално интервю за Web Stage.

Данчо, как театърът се появи на сцената в твоя живот и какви срещи ти донесе?

Винаги съм си мислел, че журналистиката има много общо с режисьорската професия. На сцената на този най-интерактивен жанр, каквото е интервюто, ти си режисьор – залагаш темите, композицията, драматургията. А твоят гост може да го направи още по-атрактивен с неочакваните посоки, в които може да поеме този разговор. В началото, когато предаването „Без маски” тръгна в ефира на „Алма Матер”, имахме много ценни срещи с творци като Валери Петров, Васил Михайлов, Киркор Азарян. Най-важното, което театърът ми донесе, е че ме запозна с хора, които станаха важна част от живота ми, хора, които се превърнаха във всичко за мен - приятели, спасители. Хора, които ме вдъхновяват, които ми помагат да откривам смисъла, тогава, когато съм го загубил, когато съм се уморил да се блъскам в стени, уморил съм се да доказвам някакви неща на някого.  Като в онзи стих на Томас Елиът – „Аз повече не се стремя да се стремя.”

Няма да забравя един от разговорите ми с Крикор Азарян, светла му памет. Правихме интервю, посветено на Радичков. И той ме покани да отидем в неговия кабинет в Театъра на Армията. И тъй като той беше изключително деликатен, внимателен човек, направи чай. Помня, че свършихме интервюто, продължихме да пием чай, доста дълго време си говорехме за Радичков, за театъра, за всякакви други неща. В един момент той ми каза: „Моето момче, искаш ли пипнеш чашата, от която пия чай?” И доближи чашата. И каза: „Искаш ли да ти прочета, какво пише на нея”? И ми прочете една мъдрост, която гласеше: „Най-хубавите неща на този свят са безплатни”. И преди я бях чувал, но тогава за първи път се замислих колко е вярна, колко велика е тази мисъл. Защото никога не можеш да си купиш един слънчев ден, ако навън вали, гърми, има буря и е студено. Никога не можеш да си купиш една истинска любов, колкото и пари да имаш, ако няма кой да те обича. Никога не можеш да си купиш въображение, ако го нямаш и то ти липсва. И мисля, че тази мисъл може да бъде съотнесена много точно към сърцевината на истинското приятелство. Защото при мен обикновено, когато непознати хора ми помагат да пресека улицата, най-често ми задават въпроса: „Как се справяш сам?”. А по-състрадателните питат: „Имаш ли си приятели, които да ти помагат?”. И аз им обяснявам, че имам приятели и те ми помагат, но не винаги могат да са с мен - затова е важно да се науча да бъда независим. Но така или иначе виждам, че в този случай, хората свързват приятелството най-вече с една такава физическа помощ. Замислих се и си дадох сметка, че точно тези отношения – те са възмездни, тях можеше да си ги купиш. Например, аз мога да платя на някой, който не ми е приятел, да ми помогне да стигна от едно място до друго, имало е случай, когато съм ходил на театър сам и съм успявал да разбера постановката. Но това, което не можеш да си купиш в едно приятелство е доверието, топлината, разбирането - много ми се иска да кажа емпатията, колкото и рядко да се среща. Да чувстваш безрезервната подкрепа на хората до теб.

Имаш ли такива хора до себе си?

Да, има такива хора до мен. И аз се старая да запазя и съхраня своите приятели. За мен приятелството е нещо свято, нещо безценно.

Ако имаше възможността и шанса, кой светъл ум живял някога би поканил в своето студио?

Имам много любими творци. Много бих искал да можех да познавам Достоевски, за мен той е най-гениалният писател. Много бих се радвал, ако можех да разговарям с Чехов – за театъра, например. Със Самюел Бекет – любим мой драматург, с Тенеси Уилямс. Книгите на Достоевски са ме формирали в много посоки, най-вече в християнството. Аз имам три мои много съкровени пространства – театъра, Божия храм и морето, където съм роден, и което нося винаги в себе си. Творчеството на Достоевски не случайно е наречено „човешката библия” – защото то е сякаш художествена интерпретация на православието. Ако Достоевски живееше днес, аз бих го попитал дали все още вярва, че красотата ще спаси света. И какво всъщност трябва да влагаме в думата красота. Защото аз, например, повече вярвам, че любовта ще спаси света. Това е моето верую. Изобщо, доколко тая истинска вяра я има в живота ни – това бих питал Достоевски. Наскоро гледах едно представление на Ивайло Христов, пиесата на Дарио Фо в Сатиричния театър, което се казва „Кради по-малко!”. Оригиналното заглавие е „Седмо: кради по-малко!”. Ние някак стигнахме дотам, че започнахме да пренаписваме Божиите заповеди. Тя заповедта е „Не кради”, обаче днес явно няма как да не крадеш, затова поне кради по-малко - да има и за другите. Това е тъжното – че вместо да се адаптираме към света, формиран от Божиите заповеди, ние започваме да ги преиначаваме, да адаптираме тях към нашия манталитет.

Кое е най-голямото ти изпитание в живота?

Често сме си говорили с майка ми, която е минала заедно с мен през всичко това – аз съм загубил зрението си на 4-годишна възраст, след серия от операции. Бил съм малък, не пазя чак толкова много спомени, но моите родители са изживели много по-болезнено всичко това. Майка ми е стигала до моменти да ме пита, справедливо ли е това, едно дете така да бъде наказано. Но аз вярвам, че всичко това са точно изпитания, които Бог ми праща и не са случайни. Имал съм изпитания, но по-скоро мисля, че са полезни, защото те могат да ти помогнат да смириш духа си, да постигнеш хармония със себе си. Защото тази битка е най-трудната – битката със себе си. Най-важно е нея да спечелиш, за да спасиш душата си.

Емоционален човек ли си?

Да, много. Това лято прочетох книгата „Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет”. Там Робърт М. Пърсиг дели хората на класически и романтични, аз определено се числя към романтиците. Обичам емоционалността на актьорите, но в същото време харесвам и една друга категория хора – непоправимите мечтатели, идеалистите. Хора, за които Елин Рахнев казва, че живеят с няколко метафори в повече от останалите. Аз самият смятам себе си за непоправим мечтател. Почти винаги търся убежище в мечтите си, защото реалността на моменти изобщо не ми харесва.

За какво мечтаеш напоследък?

Мечтая хората, които са около мен и които обичам, да са здрави и щастливи. Мечтая си никога да не загубвам умението си да обичам, защото за мен това е най-ценното нещо. За мен умението да обичаш е талант, даден не на всекиго. Затова е важно, човек да го цени. Мечтая фантазията, светът на въображението и мечтите, да присъстват осезаемо в живота на всеки човек, защото именно те раждат най-красивите плодове на духа. Имам една много любима мисъл на Фелини – за мен, най-големият мечтател в световното изкуство. Той казва, че фантазията на човека е по-свещена от реалността, защото ако се присмееш на нечия реалност, може да ти простят, но никой няма да ти прости, ако се присмееш на мечтите му.

Мисля си, че по житейския път на всеки човек има малки спирки на щастието, на забравата ако щеш, на мига, който идва и си отива. И през колкото и трудности и препятствия да си минал, винаги има такива спирки, на които можеш да се заредиш със щастие - важно е да умееш да ги откриваш. Мисля си, че тъгата е по-истинското, по-святото чувство, в сравнение с радостта. Радостта е огън, който избухва и хвърля мимолетни искри, но после угасва. Но не  смятам себе си за тъжен човек…

В последните седмици Данчо завършва докторантурата си в катедра „Театрознание” в НАТФИЗ. Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му.

88MHz (2017) 

Интервю на Мария Тонева

Интервютата на Йордан Георгиев може да чуете тук: Йордан Георгиев Алма Матер
Снимки: Симон ВАРСАНО за книгата „Без маски”, ИК Жанет 45