Магарето, което е нужно на Господа

За магарето и работата, която върши, за товара, който носи, за услугата на онзи, който язди – назаем от „Средиземноморски молитвеник” на Предраг Матвеевич

(Marc Chagall, The Green Donkey, 1911)

Магарето очевидно има повече имена – осел, муле, пуле, Марко, магарица, ослица или просто магаре. Някои от тях са подигравателни. От край време е било полезно – и край морето, и край загорието. Помагало е да се разчистят купища камънаци, да се насади лозе, да се прекара път, да се пренесе товар, да са задвижи воденичен камък, да се смели жито. По Средиземноморието често е допускана грешката – по-често, отколкото другаде – да наричат с неговото име хора, които не са достойни за него.

Магарето носи самара на гърба си и до двата си хълбока, отпред и отзад. Изкачва се по стръмното и слиза надолу покрай брега или във вътрешността. По характер е търпеливо, рядко се инати, още по-рядко се бунтува. По-лесно е да го приучиш на послушание, отколкото коня и особено катъра. Няма нужда от подкови – копитата му са се втвърдили, набити от ходене и носене на товари. Онзи, който го води не се нуждае от камшик. Онзи, който го язди, няма нужда от шпори. На магарето му е все едно дали върви пред господаря си, или след него. Помни пътища, които са стръмни и хлъзгави, както и онези, които са равни и меки. Ако забрави накъде е тръгнало, спира и чака, докато отново не му посочат посоката. Когато попадне на дупки или други пролуки по пътя, умее да стъпи с копитата си точно където трябва, така че да не потъне и да не се заклещи, а само да намери опора за себе си, и за товара на гърба си.

Когато магарето се натовари прекомерно, то залита на едната или другата страна и губи равновесие, а слюнката по крайчеца на бърните му става гъста и жълтеникава. Тогава спира, заинатява се и по никакъв начин не можеш да го помръднеш. Но дори това не го прави от инат или непослушание, а преди всичко от безсилие или заради проявената към него несправедливост. Докато реве, не знаем всъщност дали се радва, или се оплаква. Не търси похвала или подкрепа, достатъчно е да го помилваш по гривата или да го потупаш по задницата. Разбира жестовете по-добре от думите. Понякога се изтръгва и побягва нанякъде, нито твърде близо, нито твърде далеч, поне за миг да бъде независимо и свободно. Когато се спъне или падне, ако се случи някаква неприятност на него или на някого, който му е близък, очите му се навлажняват и заблестяват по-силно. Кой знае как се нажалява и как тъгува. Очевидно не плаче. По-скоро показва умора, отколкото слабост, по-скоро болка, отколкото страдание. Магарицата (на далматински угота) не е пощадена дори по време на бременността. Щом роди своето муленце, малкото магаренце, на което светът не е отредил лесен живот, тя едва успява да го кърми. Млякото й е хубаво, но оскъдно.

Тъжна гледка представлява старото магаре, което се опитва да бъде същото, каквото е било, да влачи каквото е влачело, да прави всичко, което е правило някога. Когато съвсем изпадне и накрая клюмне, започват да го съжаляват дори онези, които най-много са го тормозели. Сивата му козина потъмнява, разрежда се, увисва. След като умре, използва се всичко, което е останало от него. На много средиземноморски брегове е запазен обичаят да се одере кожата от трупа на магарето и от нея да се направят, да речем, цървули, мях или дори тъпан – тогава по тях могат да се различат белезите, за които никой не е подозирал.

На релефите в Мемфис и на рисунките в пирамидите, по стените на погребалните мастаби и в йероглифите на Книгата на мъртвите на магарето е отдадено заслужено признание. То се споменава на много места в Талмуда и Библията, ислямските хадиси също не го пренебрегват. Помагало е на Авраам и Мойсей. На гърбовете на десет магарета и десет магарици братята на Йосиф докарали от Египет жито, за да нахранят гладните юдеи. Доколкото си спомням, в най-големия музей в Кайро е запазена скулптура на магаре, издялана от дърво, наречено карита – мазно и тъмно, пренасяно с кервани от краища на юг от Сахара съм северния африкански бряг. Достоевски доверява на княз Мишкин от Идиот своето предчувствие, че „магарето е добър човек”. Не са го пренебрегнали и известните художници. Джото го увековечава в Асизи, Ботичели – във Флоренция, Беато Анджелико качва на гърба му Дева Мария в дълга небесносиня рокля с новородения Спасител в обятията. И на Север, където предпочитат парадните коне през обикновените магарета, го рисуват Дюрер и Рембранд. Магаретата на Шагал понякога летят, едно дори свири на цигулка. Санчо Панса язди магаре на паметниците в Севиля и на площад „Испания” в Мадрид. Мъдрият Настрадин Ходжа кръстосва върху магарешки самар почти половината Анадол. Дори приказките от „Хиляда и една нощ” не са могли да бъдат разказани без магарето. Старият и Новият завет му отдават дължимото за заслугите му: за помощта на керваните, за работата, която върши, за товара, който носи, за услугата на онзи, който язди.

„Вървете в селото, което е пред вас! Когато влезете в него, ще намерите вързано магаре…Отвържете го и го доведете. Ако някой ви попита: „Защо го отвързвате?”, вие му отговорете: „Нужно е на Господа.” Така пише свети Лука (19, 30-31).

* Избрано от „Средиземноморски молитвеник” на Предраг Матвеевич, Изд. Колибри