Няма по-евтин вкус за изкуството от този на учителите ~ Томас БЕРНХАРД

„Детството е мрачен коптор, в който сме блъснати от родителите си и от който трябва да се измъкнем без всякаква помощ.“

Томас Бернхард е австрийски белетрист, поет и драматург, роден в Хеерлен, край холандския град Маастрихт, където събират границите си Холандия, Белгия и Германия. Смятан е за един от най-големите съвременни немскоговорещи драматурзи.

Свързващото звено в литературните произведения на Бернхард е противоречието между техническото и икономическото съвършенство на живота в съвременния свят, душевната нестабилност и накърнимост на отделния човек. Авторът създава с барокова образност една „космогония на болното съзнание“, в която страданието и смъртта добиват особена стойност като тайнство на познанието. И действителността, и литературата, които предлага Томас Бернхард, са наистина отчайващи за всеки нормален човек с традиционни етически и естетически представи.

Населяваме една травма, боим се, имаме право да се боим, вече виждаме, макар и все още смътно, някъде в дъното: великаните на страха. Всичко, което мислим, е премислено, всичко, което чувстваме, е хаос, всичко, което сме, е неясно. Няма защо да се срамуваме, ала ние самите сме едно нищо и не заслужаваме нищо повече, освен хаос.

Хората отиват в музея само защото им е казано, че един културен човек прави това, а не от интерес, хората нямат никакъв интерес към изкуството, във всеки случай деветдесет и девет процента от човечеството няма абсолютно никакъв интерес към изкуството.

Учителите унищожават у поверените им ученици всякакъв интерес към изкуството, това е факт.

Учителите повреждат учениците, това е истината, това е вековен факт. Учителите не знаят какво е изкуство, следователно не могат да кажат нищо на своите ученици по този въпрос, не могат да ги научат какво е изкуство и не ги довеждат до изкуството, а ги изтласкват от изкуството към техните противни, сантиментално хорови и инструментални приложни изкуства, които отблъскват техните ученици.

Няма по-евтин вкус за изкуството от този на учителите. Учителите повреждат вкуса за изкуство на учениците още в началното училище, те прогонват изкуството от своите ученици още от самото начало, вместо да им разясняват изкуството и особено музиката и да ги превърнат за тях в радост от живота.

Но не само по отношение на изкуството учителите възпрепятстват и унищожават, по отношение на всичко те възпрепятстват живота и съществуването, вместо да учат младите хора за живота, да им го разяснят, да направят за тях живота едно наистина неизчерпаемо богатство на собствената им природа, те унищожават живота в тях, правят всичко, за да го унищожат в тях.

Повечето от нашите учители са жалки креатури, чиято житейска задача изглежда е да препречват на младите хора пътя към живота и в края на краищата окончателно да го превърнат в ужасно угнетяване.

За учителската професия напират само сантиментални и перверзни дребнави умове от най-долната част на средното съсловие. Учителите са оръдие в ръцете на държавата.

Учителите са комплексирани мухльовци, изливащи върху учениците всичките си перверзни настроения, които не могат да излеят пред съпругите си у дома. Измежду всички тъй наречени образовани хора, учителите са най-опасните и най-коварните. Те се намират на едно и също стъпало със съдиите, които до един се намират на едно много ниско стъпало на човешкото общество.

Учителите и съдиите са най-противните ратаи на държавата. Учителите и съдиите в своята отмъстителност и вечно сменящи се, противни настроения, породени от злощастно пропиления им живот, те без мисъл и без задръжки всекидневно унищожават попадналите в ръцете им човешки съществования, че дори и пари получават за това. Обективността на учителите, също като обективността на съдиите, е долна и лицемерна лъжа. Когато разговаряме с учител, ние бързо забелязваме, че това е един характер, когото недоволството от самия него е докарало до човекоунищожителност, дори до светоунищожителност, същото е и когато разговаряме със съдия.

Цялото ми детство не беше нищо друго освен време на отчаяние. Моите родители не ме обичаха и аз също не ги обичах. Те не ми се извиниха за това, че са ме създали, през целия си живот те не ми се извиниха за това, че са ме създали.

Ако съществува адът, а адът естествено съществува, тогава моето детство беше ад. Вероятно детството винаги е един ад, детството е адът, независимо за кое детство става дума, то винаги е ад.

Хората казват, че са имали прекрасно детство, но въпреки това то е било ад. Хората изопачават всичко, те изопачават също и детството, което са имали. Казват, че са имали прекрасно детство, но въпреки това са имали само един ад. Колкото по-възрастни стават хората, с толкова по-голяма лекота казват, че са имали прекрасно детство, докато то не е било всъщност нищо друго освен ад. Адът не предстои, адът се е случил, защото адът е тъкмо детството.

Детството е мрачен коптор, в който сме блъснати от родителите си и от който трябва да се измъкнем без всякаква помощ. На повечето хора не се удава отново да се измъкнат от този коптор, който е детството, те цял живот стоят в този коптор, не излизат от него и се озлобяват. Поради това повечето хора са озлобени, хората, които не могат да излязат от коптора на детството си. Изисква се тъкмо свръхчовешко усилие, за да излезеш от коптора на детството. И ако не излезем достатъчно рано от коптора на детството си, от този най-мрачен коптор изобщо, никога не можем да направим това.

Родителите трябва да умрат, за да се напусне този коптор на детството, те трябва да бъдат окончателно мъртви, действително завинаги, трябва да знаете това, за да се излезе от коптора на детството. Веднага след моето раждане родителите ми с най-голямо удоволствие ме напъхаха в своя брониран шкаф при своите бижута и ценни книжа.

Аз имах озлобени родители, които цял живот страдаха от своето озлобление. На всички снимки, които притежавам от моите родители, и винаги, когато ги гледам, аз виждам тяхното озлобление.

Почти всички деца са деца на озлобени родители, затова всички родители изглеждат толкова озлобени. Озлоблението и разочарованието са се отпечатали върху всички тези лица, надали ще намерите друго лице.

Моите родители ме създадоха и когато видяха какво са създали, се изплашиха и пожелаха да не са ме създавали. И тъй като не можеха да ме напъхат в своя брониран шкаф, ме набутаха в мрачния коптор на детството, от който, докато бяха живи, аз повече не можах да изляза.

Родителите създават своите деца винаги по безотговорен начин и когато видят какво са направили, се изплашват, затова, когато се раждат деца, ние виждаме само изплашени родители. Да създадеш дете и да подариш живот, както лицемерно се казва, не е нищо друго освен да донесеш и да поставиш в света едно тежко нещастие и по-нататък всички постоянно се плашат от това тежко нещастие.

Изобщо, щом се обърнеш, ти вече виждаш само зейналата пустота, не само по отношение на детството, всичко, независимо какво, когато е отминало вече е просто зейнала пустота. Ето защо е добре изобщо да не се обръщаш повече, дори само заради оцеляването си ти не бива да се обръщаш повече, трябва да го знаеш. Обърнеш ли се към миналото, веднага надзърташ към зейналата пустота, обърнеш ли се към вчерашния ден, там вече няма нищо друго, освен зейнала пустота, дори ако се обърнеш назад към току-що преживения миг, ти ще надзърнеш само в зейналата пустота.

Ние разбираме една философска студия по-добре, не когато я изгълтаме цялата наведнъж, а когато извадим от нея един детайл, от който преминаваме към цялото, ако ни се удаде това.

Най-голямо удоволствие изпитваме от фрагментите, както в живота изпитваме най-голямо удоволствие, когато го разглеждаме като фрагмент, и колко ужасно ни изглежда цялото и всъщност готовото съвършенство. Едва когато успеем да направим от едно цяло, от нещо готово, т.е. нещо завършено, фрагмент, и след това се опитаме да го прочетем, изпитваме много голямо, при определени обстоятелства дори върховно удоволствие.

От известно време нашата епоха като цяло не може да бъде изтърпяна, само тогава, когато виждаме фрагмента, само тогава тя става поносима за нас. Цялото и съвършеното са непоносими за нас. Всъщност всички тези картини тук в Музея за история на изкуството за мен също са непоносими, ако съм честен, за мен те са ужасни. И за да ги понеса, аз търся във всяка отделна картина някаква така наречена отличаваща я грешка – подход, който досега винаги е водел до целта, а именно от всяко така наречено съвършено произведение на изкуството да се направи фрагмент.

Съвършеното не само непрекъснато заплашва да ни унищожи, то ни унищожава – всичко, което тук е окачено по стените под кодовото име шедьовър. Аз изхождам от това, че съвършеното и цялото не съществуват, и всеки път, когато от такова едно окачено така наречено съвършено произведение на изкуството съм правил фрагмент, докато съм търсил в това произведение на изкуството някаква отличаваща грешка, решаващия момент на провал на художника, който е нарисувал това произведение, намирайки я, аз се придвижвах с една крачка по-напред. Във всяка една от тези картини, така наречени шедьоври, аз съм намерил и разкрил някаква отличаваща грешка, провала на нейния създател.

Нито един от тези световно известни шедьоври, независимо от кого е нарисуван, не е цялостен и съвършен. Това ме успокоява. Това всъщност ме прави щастлив. Едва когато отново достигнем до извода, че не съществува нищо цялостно и съвършено, можем да продължим да живеем. Ние не понасяме цялостното и съвършеното.

Имаме нужда да заминем за Рим и да установим, че църквата „Св. Петър” е безвкусна и долнопробна, че Олтарът на Бернини е архитектурно тъпоумие. Имаме нужда да срещнем папата лице в лице и лично да установим, че той всичко на всичко е един точно толкова безпомощно-гротесков човек, каквито са всички останали, за да можем да понесем това. Имаме нужда да слушаме Бах и да чуваме как той прави грешка, да слушаме Бетховен и да чуваме как той прави грешка, да слушаме дори Моцарт и да чуваме как той греши. Така постъпваме и с тъй наречените големи философи, дори това да са нашите любими художници на духа. Ние обичаме Паскал не защото е толкова съвършен, а защото той всъщност е безпомощен, както обичаме Монтен заради неговата цял живот търсеща и никога не намираща безпомощност и Волтер – заради неговата безпомощност. Ние обичаме философията и всички науки за духа като цяло само защото са абсолютно безпомощни.

В действителност ние обичаме само книгите, които не са никаква цялост, които са хаотични и безпомощни. Така е с всички и с всеки, особено сме привързани към даден човек само защото е безпомощен и не е цялостен, а е хаотичен и несъвършен.

Можем да господстваме само над това, което в крайна сметка намираме за смешно, само когато сметнем света и живота в него за смешен, можем да продължим нататък, няма да друг по-добър метод. В състояние на възхищение не можем да издържим дълго и пропадаме, ако не го прекъснем навреме.

Същинското разбиране не познава възхищението, то се осведомява, то респектира, то почита, това е всичко.

Възхищението прави хората слепи, то прави от възхищаващия се глупак. Повечето хора, ако веднъж изпаднат във възхищение, повече не излизат от него и по тази причина са глупави. Повечето хора по време на целия си живот са глупави само поради това, че се възхищават. Няма на какво да се възхищава човек, няма на какво, изобщо няма. Тъй на хората е изключително трудно да изпитват уважение и почитание, те се възхищават, това им излиза по-евтино.

Възхищението е по-лесно от уважението и от почитанието, възхищението е качество на глупците. Само глупакът се възхищава, умният не се възхищава, той уважава, почита и разбира, така е. Само че към уважението, почитанието и разбирането спада и духът, а хората нямат дух, те пътуват бездуховно и фактически напълно лишени от дух и напояват себе си и своята тъпота с възхищение.

Състоянието на възхищение е състояние на слабост на духа, в това състояние на слабост на духа екзистират почти всички.

Необразованият се възхищава, защото той просто е прекалено глупав, за да не се възхищава, образованият обаче е прекалено перверзен за това.

Събудя ли се, започва борбата ми срещу всичко, докато отново заспя. Боя се главно да не ме въвлекат в някой от техните гибелни разговори, боя се в течение на много седмици изобщо да не ме ЗАГОВОРЯТ, изобщо да не ме открият, но за да можеш да живееш, трябва да се приобщиш към хората...

Неточността е болест, която води до смъртта на неточния.

Обичливостта и кичът са двете основни качества на така наречения цивилизован човек, изцяло стилизиран през вековете и хилядолетията единствено до гротеска на човек. Всичко човешко е кичозно, тук няма никакво съмнение. Дори високото и най-високото изкуство са такива.

Логичният извод винаги е тотално разочарование от всичко. Но аз се съпротивлявам срещу това тотално отчаяние от всичко. Съпротивлявам се с ръце и крака срещу това тотално отчаяние от всичко. В този свят и в това време, в което все пак всичко е възможно, по-скоро нищо вече не е възможно.

Източник: Томас Бернхард: „Изличаване. Едно разпадане“, „Моите награди“ ,„Старите майстори. Комедия“ , изд. Атлантис - КЛ

Снимки: lareviewofbooks.org, The Philosophical Worldview Artist

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK