Нищо няма да излекуваш без болка ~ Тони МОРИСЪН

„Леката любов - това въобще не е любов.“

За романа „Възлюбена“ Тони Морисън получава наградата „Пулицър“ за художествена литература през 1988 година и Нобелова награда за литература през 1993 г., като по този начин става първата цветнокожа жена нобелов лауреат. През 2012 г. е наградена с Президентския медал на свободата.

Тя е второто от четири деца в работническо афроамериканско семейство. Като дете чете много, а сред любимите ѝ автори са Джейн Остин и Лев Толстой. Нейният баща я запознава с фолклорните творби, които оказват влияние върху по-късните й романи.

През 1949 г. постъпва в Хоуърдовия университет във Вашингтон, където получава бакалавърска степен по английски език. Две години по-късно защитава магистърска степен по английски в Университет „Корнел“ с дипломна работа върху самоубийството в произведенията на Уилям Фокнър и Вирджиния Улф.

Днес е смятана за един от най-силните гласове в съвременната литература.

Ако има книга, която искаш да прочетеш, но тя не е написана, трябва ти да я напишеш.

Не можеш да притежаваш човешко същество. Не можеш да загубиш нещо, което не ти е принадлежало. Добре, да речем, че той е твой. Можеш ли да обичаш някого, който не представлява абсолютно нищо без тебе? Наистина ли ти трябва такъв човек? Дето ще рухва, щом излезеш от стаята? Не, нали?

Пийте, където лежи моето сърце и лежете ден и нощ, докато не разберете това, което знам и искам да ви кажа: властта над човека е тежест; да я придобиеш е неправда; да се отдадеш на властта над друг – лукавство.

Ако ще потискаш някого, трябва да държиш и двата края на веригата. Ограничен си от собствената си репресия.

Нещастието не се обажда предварително. Затова трябва да останеш буден – иначе просто влиза през вратата ти.

Любовта или я има или я няма. Леката любов – това въобще не е любов.

Любовта никога не е по-добра от самия любовник.

Какво значение има дали това, от което се страхуваш е истинско или не.

Ако искате да полетите, трябва да се откажете от глупостите, които ви дърпат надолу.

Не пиша, за да давам отговори. Предпочитам да поставям въпроси. Онези, които защитават идеята за рая, били те вярващи или утописти, винаги го дефинират по метода на отрицанието. След като завършат онова, което наричат свой рай, те са способни да го задържат единствено с цената на насилие: ако не сте с тях в техния рай, вие сте врагове.

Страхливците са особено опасни. Именно това е чертата, която провокира истинската враждебност – искаш да убиеш някого по някаква причина, или сам си измисляш причина за това.

Нищо няма да излекуваш без болка.

Когато нещо се връща в живота винаги е болезнено.

Духът е ревностен, но плътта е слаба.

Това, което е справедливо, не винаги е правилно.

Няма такова нещо като „раса” от научна гледна точка, така че расизмът без раса е въпрос на избор. Понятието за него се разпространява, разбира се, от онези, които имат нужда от него. Хората, които го прилагат в живота, биха били нищо без него.

Някога привилегиите, свързани с един „добър” цвят на кожата, превъзхождаха всичко и днес все още е така. Бялата или светла кожа продължава да се смята за знак на превъзходство в почти всички страни – включително в някои африкански страни, където най-популярни са изсветляващите кремове. Може би това има по-малко значение или стойност в света на модата…

При все това цветът на кожата не отговаря на расата: тази идея е социално конструирана и културно наложена.

Има две неща, които искам да видя в живота. Едното е бяло момче да бъде застреляно в гръб от полицай. Никога не се е случвало. Второто нещо, което искам да видя: документиране на случай, където и да било по света, при който бял мъж е осъден за изнасилване на чернокожа жена. Поне аз не съм чула за такъв случай. Никога! Без значение какво казва жената. Не, нито един бял мъж. Дори ако всеки друг знае какво е станало.

Съвременният свят в много отношения ме озадачава. Защо хората до такава степен са обърнати към самите себе си? Как селфитата и другите изображения заместиха нашата памет? Как да се обясни мястото на Фейсбук, който няма много общо с памет, достойна за това име? Какво стана с нашата морална сила?

На пръв поглед социалните мрежи изглеждат развлекателни, но те могат да се окажат крайно опасни. Аз съм напълно наясно с броя на младите хора, които се самоубиват в САЩ, защото са били изключени, тормозени онлайн или на живо, смятани, че не могат да бъдат част от никакъв кръг. Това е толкова крехка възраст в свят, в който всеки трябва да бъде - почти агресивно - перфектен…

Сладките, луди разговори, пълни с половинчати изречения, мечти, фантазии и недоразумения са по-вълнуващи, отколкото разбираемите неща могат някога да бъдат.

Няма какво повече да бъде казано – освен защо. Но след като е трудно да се справиш със защо, човек трябва да се примири с как.

Някои хора наистина се затварят в себе си, когато остареят. Но ако си отворен към света, ако си бил, можеш да разчиташ на мъдростта на зрялата възраст. Тя не се учи от книгите, това е мъдростта, научена от живота. 

Снимки: заглавна - Michael Lionstar / Knopf / AP (npr.org)

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност