„Бедността лишава човека от достойнство: на празния чувал му е трудно да стои изправен.“
Мишел Турние е роден в Париж на 19 декември 1924 г. Неговите художествени текстове са в сферата на фантастичното, а за вдъхновение използва традиционната немска култура, тъй като прекарва голяма част от детството си в Германия, католицизма и философиите на Гастон Башлар.
Творчеството му е високо ценено, а романите му са печелили значими награди като „Голяма награда за роман на Френската академия“ през 1967 г. за „Петкан или Чистилището на Пасифика“ и „Гонкур“ за „Горски цар“ през 1970 г.
Турние става и член на Академията Гонкур. Няколко пъти името му се свързва с Нобеловата награда , но така и не я получава. Изучава философия, работи като преводач и журналист, увлича се от фотографията.
През 1979-та, френската преса го обявява за писателят на десетилетието.
Умира на 18 януари 2016 г. на 91 години.
Съществуват два типа жени. Жената безделница – украшение в живота на мъжа, на което се любуваш, което можеш да погалиш и да преместваш от място на място. Вторият тип е жената пейзаж. Из нейните пространства можеш да се разхождаш, да ги разглеждаш или дори да се заблудиш… Първите притежават домашен басейн, вторите – Средиземноморския.
Порочността придава на любовта особен вкус, нагарчащ наистина, но пък чрез опростяването и разголването на желанието - съвършено незаменим.
Душата на този, който води заседнал начин на живот, е като блатото, в което гният отново и отново преживяваните обиди. А от душата пътешественика блика чистият извор на свежи мисли и неочаквани действия.
Умът и глупостта спокойно могат да съжителстват в една и съща глава, без да си пречат, така, както маслото и водата, налети в общ съд, никога не се смесват.
Едно будно, любознателно, прекалено зряло лице би било голямо нещастие за голото тяло. Би го лишило от същината му. Тялото би станало нищо и никаква подпора на тази насочена върху нещата светлина, като кулата на фар, която потопена в нощта, съществува единствено за да размахва в небето въртящия фенер.
Фотогеничният човек изненадва онези, които го познават, но за пръв път виждат фотографиите. Те са по-красиви от него, сякаш разбулват една хубост, останала дотогава скрита. А всъщност снимките не разбулват тази красота, те я създават.
Ето го вроденото свойство на английската душа: да съжалява повече животните, отколкото хората.
Чуйте ме: пазете се от непорочността! Непорочността е язвата на душата!
Ако подлеците познаваха всички ползи от добродетелите, то те биха станали добродетелни от подлост.
Адът не е това място, за което мечтаят нехранимайковците, а онова, в което порядъчните хора мечтаят да бъдат хвърлени.
Бедността лишава човека от достойнство: на празния чувал му е трудно да стои изправен.
Ако да се лъже е вторият грях, то първият е да се вземат заеми, тъй като дълговете пораждат лъжата.
Във всяко човешко общество този, който не прилича на другите, е под заплаха.
Този, който убива свиня, унищожава всички свине, които тя би могла да създаде до хилядното си поколение. Този, който изгубва монета от пет шилинга, се лишава от планина от златни монети.
Но в крайна сметка напълно нормалните хора са рядкост в образованието и дали пък не е естествено и за предпочитане децата - тези безумци, които търпим сред нас - да бъдат възпитавани от особняци?
Така са устроени хората: да измъчват повече тези, които обичат и с които се гордеят, отколкото онези, които ненавиждат или презират.
Мракът в душата ми е пуст, а мракът на нощното небе прелива от звезди.
Господи, дари ми голяма любов, която да озари и опустоши живота ми! В покоя на сърцето и късното лято изричам тази молитва не без трепет, знаейки от опит, че малко по-горещи да са желанията ми, винаги се сбъдват с времето.
Заминаваш, когато поискаш, но пристигаш, когато поиска Бог.
И малко от разсъжденията на Турние относно богатството и бедността от книгата му „Метеорите”:
Бедните ядат два-три пъти повече от богатите. Първоначално си мислех, че по този начин си набавят енергията, която изразходват при тежкия физически труд. Това обаче не е така, защото крайният резултат е тенденция към наднормено тегло. Истината е, че бедните, дори и когато не са в нужда, не могат да се освободят от вродения страх от глада, чийто призрак още преследва човека след столетия на лишения. В същото време бедните се придържат стриктно към естетиката на немотията, която повелява, че пълните жени са красиви, а шкембето при силния пол е белег на мъжественост и авторитет.
Бедните се обличат по-топло от богатите. След глада студът е най-голямото плашило за тях. Бедните постоянно са изложени на атавистичния страх от студеното и виждат в него първоизточника на повечето болежки и злини. Да ядат малко и да ходят леко облечени са привилегии на богатите.
Бедните по рождение водят заседнал живот. Селският им произход ги кара да възприемат пътуването като изкореняване от родната почва, като излишно шляене или насилствено изгнание. Те не са способни да пътуват с малко багаж. Обичат да планират пътуванията си отрано с най-малки подробности, като се товарят с куп излишни вещи “за всеки случай”. И най-малкото пътуване при тях е придружено от тупурдията на преместване в ново жилище.
Бедните са все болни. Третият им най-голям страх е от болести. Лекарите в бедняшките райони го знаят най-добре - там непрестанно ги тормозят за “настинка” и “лошо храносмилане”. Бедните често се чудят защо богатите боледуват толкова рядко. Отговорът е прост - защото не мислят за болести.
Понеже работата им е тежка и скучна, бедните имат две мечти в живота - отпуските и пенсионирането. Само ако си от властващите класи, имаш възможност да игнорираш тези два миража.
Бедните искат да бъдат уважавани и издигат почтеността в култ. Те не са никога напълно сигурни, че принадлежат към човешката раса. Ами ако са само едни животни? Оттук и желанието им да се издокарват с модерни дрехи, да носят шапка и да заемат макар и скромно място в човешкото общество. Това обяснява и тяхната фалшива скромност. Почтеността е лесна за дефиниция - това е деградирал кодекс на честта. Последният е бил основен регулатор на морала при аристократите. Когато буржоазията измества благородниците в лидерството на нацията през 1789 г., честта пада жертва пред почтеността и нейните два основни стълба: фалшивата скромност и благоприличието, които аристокрацията искрено ненавижда.
В политическо отношение бедняците са закоравели консерватори - те се осланят на статуквото в обществото, защото имат намерение да си проправят път в него. Техният хоризонт е средната класа, а смисълът на живота им е да се доберат до нея колкото се може по-скоро. В резултат на това нито една революция в света не е тръгнала от народа.
Снимки: Pinterest, Radio-Canada
