„Всички ние имаме два живота. Един, който мечтаем. И друг, който ни води до гроба.“
Фернанду Песоа е роден на 13 юни 1888 г. в Лисабон. Един от прадедите му е изгорен на клада от Инквизицията. Баба му често е имала пристъпи на безумие. Когато четете произведенията на португалския писател, ще откриете явни следи от това му „наследство“. Той е признат за един от най-значимите автори в историята на португалската литература. От ранна възраст чувства, че носи в душата си много различни души. На дванадесет години печели литературен конкурс, който му отваря вратите на всички английски университети. Под полухетеронима Бернарду Суареш води 20 години своя интимен дневник „Книга на безпокойството“, книга, публикувана след смъртта му.
В „Книга на безпокойството“ се разказва за тъгата и меланхолията, за разочарованието от света, за посредственото съществуване, избрано като висша форма на мъдростта и иронията. Това е пътен дневник на най-неподвижния и най-равнодушния към пътешествия между поетите и същевременно - книга на радостното опиянение от силата на въображението и монолог, диалогично отворен към потомците, търсещи истините за себе си, за изкуството, за живота и за смъртта.
Фернанду Песоа умира на 30 ноември 1935 г. от цироза в Лисабон. Оставя повече от 25 000 ръкописа, цяла литература, подписана с различни хетероними. Тяхното дешифриране от Лисабонската академия по литература продължава. Световната му слава като уникален гений и един от големите поети на ХХ век надминава собствените му пророчества.
(Fernando Antonio Nogueira Pessoa, 1888 ~ 1935)
Това, което според мен поражда дълбокото ми усещане за несъответствие с другите, е, че мнозинството мисли с чувствата си, а аз чувствам с мисълта си… За обикновения човек да чувстваш, значи да живееш, а да мислиш, значи да умееш да живееш… За мен да мислиш, значи да живееш, а да чувстваш, значи просто да подхранваш мисълта.
Отлагай всичко. Не бива никога да се върши днес това, което и утре може да не се свърши. А и въобще не е нужно да се върши нещо, било то утре, или днес.
Само едно нещо ме удивлява повече от глупостта, с която повечето хора живеят собствения си живот: това е благоразумието, съдържащо се в тази глупост. Еднообразието на обикновените съществувания е наглед ужасяващо.
Друг живот има градът нощем. Друга душа има гледащият нощта. Вървя неясен и отвлечен, нереално чувстващ. Все едно съм разказана от някого история, и то тъй добре разказана, че се подвизава почти телесно из този свят-роман в началото на една глава: „В този час можеше да се види как един човек бавно върви по улица…”
Кога ще свърши всичко това, тия улици, из които влача нищетата си, и тия стъпала, по които гуша своя студ и чувствам ръцете на нощта през моите дрипи? Ако някога Бог дойде да ме потърси и ме отведе в своя дом, за да ми даде топлина и обич... Понякога си го мисля и плача с радост при мисълта, че мога да си го помисля... Но вятърът брули улицата и листата падат на тротоара... Вдигам поглед и виждам безсмислените звезди... И от всичко това оставам само аз, бедно изоставено дете, което никоя Обич не ще да осинови и никое Приятелство не иска за другар в игрите. Ужасно ми е студено. Чувствам се уморен в своята самота. Върви да търсиш, Ветре, моята Майка. Отведи ме в Нощта към непознатия ми дом...
Тъй велика е скуката, тъй властен ужасът, задето съм жив, че не разбирам кое може да послужи като успокоително, противоотрова, балсам или средство за забрава. Сънят ме ужасява като всичко. Смъртта ме ужасява като всичко. Еднакво невъзможно е да вървя, и да спра. Надеждата и безверието са равностойни по студ и пепел. Аз съм лавица с празни буркани.
Не знам какво обичам или какво не обичам. Отучих се да обичам, не зная как се обича, забравих вълненията или мислите, по които обикновено се познава, че обичаме или искаме да обичаме. Не знам кой съм или какво съм. Като погребан под срутена стена, лежа под рухналата пустота на цялото мироздание. И тъй вървя по собствените си следи, докато настане нощи ласкавата възможност да бъда различен погали като ветрец начеващото ми раздразнение от себе си.
Присъствал съм незнайно на постепенното замиране на живота ми, на бавното крушение, на всичко което съм искал да бъда. Мога да кажа с онази правдивост, чиято смърт не се отбелязва с цветя, че няма нещо, което съм искал или мечтал дори за миг с едничкия копнеж за този миг и да не се е разбило на прах под прозорците ми като пръст, полетяла все едно камък от саксия на висок етаж. Изглежда дори, че съдбата се е старала винаги да ме накара първо да обикна или пожелая предначертаното от нея, за да установя на следния ден, че го нямам или не ще го имам.
Присмехулен зрител на самия себе си, все пак никога не се обезсърчих да наблюдавам живота. И тъй като днес знам предварително, че всяка смътна надежда ще бъде разсеяна, изстрадвам особеното удоволствие да предвкуся отсега разочарованието, примесено с надеждата, както горчиво със сладко придава сладост на сладкото, подчертано от горчивото. Аз съм мрачен стратег, загубил всички битки, който с наслада от замисъла чертае на своите карти подробностите от гибелното си отстъпление в навечерието на всяка една своя битка.
Едни казват, че без надежда животът е невъзможен, други казват, че с надежда животът е празен. Аз днес живея без надежда и без отчаяние, затова за мен той просто е външна картина, включваща и мен, а аз я наблюдавам като представление без завръзка, предназначено само да радва очите – несвързан хоровод, поклащане на листа от вятъра, цветна игра на слънчевата светлина по облаци, пресичане на старинни улици наслуки, през неподходящи точки на града.
Аз съм нещо като карта за игра от старинна и неизвестна боя, останала единствено от изгубеното тесте. Нямам значение, не си знам стойността, няма с какво да се сравня, та да намеря себе си, нямам за какво да служа, та да се опозная. И както се описвам в последователни образи – не без правдивост, но с лъжи – оставам повече в образите, отколкото в себе си, изричам се дотам, че губя същността си, пиша с душата си като с мастило, което не служи за нищо друго освен за писане. Но реакцията остава и отново се примирявам. връщам се в себе си към това, което съм, макар то да е нищо. И нещо като сълзи без ридание пари в немигащите ми очи, нещо като небивала тревога люто изприщва сухото ми гърло. Ала не знам, уви, какво ли щях да оплача, ако бях плакал, нито защо не съм го оплакал. Измислицата ме съпътства като моята сянка. И ако искам нещо, то е да спя.
Зора в полето ми действа добре, зора в града добре и зле, и затова ми действа повече от добре. Да, защото пробудената по-голяма надежда има, като всяка надежда далечния и носталгичен привкус на недействителност. Полското утро съществува, градското утро обещава. Едното вдъхва живот, другото поражда мисли. А аз винаги ще чувствам като великите прокълнати, че да мислиш струва повече, отколкото да живееш.
Купувачите на непотребни вещи са винаги по-мъдри отколкото си мислят - купуват си дребни мечти. При покупката стават деца. Всички малки непотребни вещи, чийто вид ги примамва да си ги купят, като знаят, че имат пари, те придобиват с щастливото изражение на дете, събиращо миди по плажа - този образ като никой друг придава цялото възможно щастие. Събира миди по плажа! За детето нито една не прилича на друга. То заспива, стиснало в ръка двете най-красиви и когато му ги отнемат или попилеят - какво престъпление, да му откраднат външни късчета душа, да му изтръгнат парченца мечта! - то плаче като Бог, комуто са откраднали току-що създадена вселена.
Винаги съм смятал, че доблестта е да постигнеш недостижимото, да живееш където не си, да бъдеш по-жив след смъртта, отколкото приживе, накратко, да осъществиш нещо трудно, абсурдно, да преодолееш като пречка самата реалност на света.
Всичко е с нас, а ние сме всичко, но каква полза от това, щом всичко е нищо?
Човекът с верен усет и правдив ум, ако е разтревожен от злото и неправдата в света естествено търси да я поправи, и ще я открива в собственото си същество. Това дело ще му отнеме цял живот.
Боли ме главата и вселената. Физическите болки, по-болезнени от душевните, развиват чрез отражение в духа несъдържащи се в тях трагедии. Предизвикват раздразнение от всичко, което нали е от всичко, не изключва нито една звезда…Боли ме вселената, защото ме боли главата. Но в действителност ме боли не истинската вселена, тази, която съществува, защото не знае, че съществувам, а другата, моята, която ако заровя пръсти в косите, ми внушава усещането, че страда всеки косъм, само за да ми причини страдание.
Животът може да се чувства като стомашно гадене, съществуването на собствената душа-като мускулна треска. Когато е остро осезаема, безутешността на духа отдалеч залива на вълни тялото и задочно боли.
Литературата е най-приятния начин да игнорираш живота.
Щом животът ни е дал затворническа килия, нека се опитаме да я украсим ако не с друго, поне със сенки от мечтите си, рисунки и пъстри багри.
За да си велик, бъди цялостен: нищо твое не преувеличавай или изключвай. Бъди цял във всяко нещо. Влагай всичко каквото си и в най-малкото, което вършиш. Тъй във всяко езеро блести цялата луна. Защото живее нависоко.
Мина каляската по пътя и се отдалечи; а пътят не стана по-красив или по-грозен. Такава е човешката дейност в света. Нищо не отнемаме, нищо не добавяме; минаваме-забравяме. А всеки ден слънцето е точно.
Живей живота си, нека не те живее той.
Не е достатъчно да отвориш прозореца,
За да видиш полята, реката.
Не е достатъчно да не си сляп,
За да виждаш цветята, тревите.
Трябва да нямаш и философия, никаква.
С философия няма цветя: има идеи.
Има само всеки един от нас, като мазе.
Има само затворен прозорец и целият свят навън;
И една мечта какво би могло да видиш, ако прозореца отвориш,
А то никога не е каквото виждаш щом прозореца отвориш.
Снимки: Academic Dictionaries and Encyclopedias, Wikipedia
