За честта на една кифла – хумористично от талантливия наш писател, драматург и човек на смеха
Напоследък станах известен като човекът, който изяде кифлата на началника – същата, която лежеше върху масата на секретарката му. Влязох, видях я и я изядох. А секретарката изблещи очи и каза:
– Боже мой! Ами сега?
– Какво сега?
– Изядохте кифлата на началника. Всяка сутрин тази кифла се появява на бюрото му. Той пристига, взема си я и си я изяжда.
– Така ли?... – рекох аз. – Направил съм беля. Ще изтърча да му купя една кифла.
– Уви! – отвърна секретарката. – Тези кифли са домашно производство.
– Така ли? Че как така?
– Не знам. На пазара ги няма. Вътре са със специален пълнеж. Всяка сутрин една кифла се появява необяснимо върху масата, началникът минава и си закусва.
– Лошо – съгласих се аз.
– Кое е лошо?
– Извършил съм непростима постъпка.
Новината, че съм изял кифлата на началника заля учреждението. Служителите нахълтваха в стаята на секретарката и се питаха как може такова нещо.
Аз кипнах и казах: „Защо пък да не може!...“
Не знам как го казах, но това изявление се разпространи светкавично. Слушателите се възмутиха: изял кифлата на началника, държи нахален тон... Но... след това се замислиха. Самият аз се разтревожих не на шега. Но тревогите ми били напразни – началникът погледнал мястото, където всяка сутрин се появявала анонимната кифла, усмихнал се и си влязъл в стаята.
На другия ден традиционната домашно приготвена кифла се появи отново, нещата се нормализираха, само че на мен започнаха да ми викат: „Този, който изяде кифлата на началника“. Служителите започнаха да ме поглеждат малко по-другояче, не както досега, все по-често ми се усмихваха и ме поздравяваха внимателно, понеже си мислеха по най-простия начин: щом се е осмелил да изяде кифлата, значи охоо – това значи много...
Настъпи нова ера в моя живот. Заобиколен от внимание, уважаван, изведнъж почувствувах, че битието ми се плъзна по други релси, независимо от волята ми; въздухът край мен стана по-свеж; зачуруликаха птички, повя ветрецът на сигурността и оптимизма. Повдигнах леко глава, бръчката под брадичката ми се изглади, тонът на гласа ми се повиши. По едно време наистина си внуших, че зад гърба ми има солиден човек, който ме тласка напред и нагоре, както си мислеха колегите.
Разбира се, дойде и оня ден, когато и на моята маса се появи домашно приготвената кифла, вкусна и ароматна, докарана дори на цвят. Неизвестният подмазвач си знаеше работата.
Лесно можех да го открия кой е – трябваше една сутрин да се вмъкна отрано в стаята си, но какъв е смисълът? Нали щях да го направя нещастен, нали щях да разбия една илюзия? Не разбивайте илюзиите... Това знам аз. Това е принципът и на началника. Ние, началниците, знаем кога да бъдем принципни.
1968 г. , Библиотека „Стършел”
Снимки: Джина Василева @ Личен архив