Безверникът е по стремеж разрушител, а мистикът - творец | Николай РАЙНОВ

„Мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен възход, по който човек намира Бога. Безверникът признава само това, което му дават петте сетива.”

(Групова снимка на сътрудниците на списание „Златорог“, 1925 -1927 г. - Николай Райнов е последният вдясно, втори ред)

Лекцията „Мистика и безверие“ е държана през юни 1919 г. във Военния клуб, София, по покана на Теософското общество.

Ако погледнем отношението на съвременния човек към вечните въпроси, ще отбележим, че има два вида хора. Едните могат да се нарекат мистици, а другите – безверници. Има и трети вид: благоразумната „златна средина“, легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под онова, приспособяват се, повтарят нерешително чужди думи, но всъщност никак не се интересуват от големите въпроси. Те са нещастна смесица от безхарактерност, страхливост, посредственост и невежество; отначало те се боят да застъпят даден възглед или да се опълчат против него, но щом намерят в това облага, правят го. Те са, изобщо, лениви, не си дават труд дори да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се смятат за гордост на човешкия творчески стремеж, тия хора влизат с безочливост и правят от изкуството доходен занаят. От страх да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, но не биха никога пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на определен идеал. Те гонят или облаги, или слава, или власт: винаги – личен добив, винаги благото на загрубялата отделна личност, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя вид са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, макар че не проявява типично чертите на тоя вид.

Тия два типа са за нас важни и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безверник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием? Слава Богу, няма защо да отиваме отвън облаците. Безверникът е тук. Мистикът – също. Всеки от нас е или мистик или безверник, ако не принадлежи, разбира се, към третата група. Достатъчно е да определим вътрешните белези, които отличават единия от другия.

Както виждаме, в своя дележ аз противопоставям един на друг два крайни типа. Аз не говоря за вярващ, а за мистик, сиреч за човек, който се стреми да осъществи онова, що е предмет на неговата вяра, да се слее с онова, в което вярва, да се уподоби на своя жив или въображаем идеал, да стане едно с онова, що тачи като най-високо.

Също тъй не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, но все пак не отрича възможността да съществува истина, който не твърди, но все пак изследва, дири, проучва; не: аз говоря за безверника, който не допуска да съществува истина вън от жалкия кръг на признатите от него положения. Колкото и да е крайна тая характеристика, струва ми се, че все пак всеки от нас би попаднал под нея – ако не съвършено, то поне донякъде. Идва миг – и едни от нас изпадат в душевна слепота, в мрачно отчаяние, или в горделиво упорство. И казват: „Няма истина, няма Бог, няма дух, няма безсмъртие; вън от веществения свят – всичко е измама.“

У други пък бликва светлият порив да строят нещо, което би закрепило чуждото благо, дори ако накърни тяхното; или се мерне в душата им лъчезарният призрак на някаква далечна бъднина, когато всички ще се обичат, когато не ще има злини, беди и насилия; или внезапно почувстват, че всичко около нас хората е уместно и значително, че невидими ръце крепят световете в звездното небе, както майка поддържа своето кърмаче.

Нека погледнем тия на полюсите. Що искат те? Що мислят? Що вършат? На къде ни зоват? С що ни съблазняват? Какви райове ни обещават?

Безверникът е по стремеж разрушител, а мистикът – творец. Ако досега мистиката е била зле разбирана, то се дължи на безверника, който е винаги натрапвал на хората своето мнение за нея – а човешкото стадо, съзнаващо своето невежество, е твърдяла след него покорно „амин“. Обаче, време е да се справим с речника. Що е мистик? Що е безверник?

Мистикът не е заплес, който по цели нощи зяпа към звездите, а денем гледа облаците; не е изтъпленик, който повтаря дадено изречение или си гледа пъпа, докле затъпее съзнанието му; не е лековерник, който съзира във всичко пророчество, прообраз или божествен навет (укор; обвинение – бел. Стопанина). Има и такива люде, но не ми е за тех думата.

Също тъй безверник не е оня, който казва: „Няма нищо на тоя свят; дори сам аз – или съществувам, или – не“. Тоя човек е луд. Не говоря за луди.

Религията може да се определи като път, по който човешката душа търси Бога. А мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен възход, по който човек намира Бога. Мистикът вижда в световните прояви и в съществата, населяващи вселената, духовна опора, духовен кълн, духовно първоначало.

А безверникът признава само това, което му дават петте сетива, като нещо положително; той отрича съществуването на духовно начало, защото който казва „дух“, той казва „безсмъртие“, а безверникът не признава безсмъртие; той се бои от него, той щади личното начало у себе си, милее за него; и като чува, че безсмъртието е някакво сливане с безусловното начало, с Бога, той тръпне от страх, че ще изгуби своята лична черупка; подобно на Ирода в Уайлдовата драма, той казва: „Аз не позволявам да се възкресяват мъртви.“ За него няма Бог: той желае сам да бъде бог, нему да се покланят, него да тачат, той да законодателства, той да съди, той да бъде най-високото, до което би смогнал да долети човешкият копнеж. Той отъждествява себе си понякога с разума, понякога с науката, а винаги – с истината: вън от него няма истина, няма действителност.

Ето що твърди той (безверникът): „Само едно нещо съществува: това нещо съм аз; само една истина има: оная, която признавам аз, всичко друго е суеверие и глупост.“ Той обича тия думи – „суеверие“ и „глупост“ – и с тях замерва винаги своя враг, мистика: Бог е глупост, безсмъртието на душата – суеверие, духовното е лъжа, измислица на болен ум, творба на страхлива воля. Той обаче не е умствено честен: в Бога не вярва, защото Бог бил отвлечено понятие, но в онова, което нарича „здрав разум“, вярва, като че ли разумът не е също отвлечено понятие. Не вярва в безсмъртието на душата, но в безсмъртието на енергията (нещо, което никой не може да види), вярва и твърди, че силата не подлежи на унищожение. Той обича и думата „предразсъдък“, а сам обикновено съди по предубеждение.

Когато стане дума за прераждане на душите, той (безверникът) някак смътно си представя, че човешката душа влиза ту в червея, ту в мулето, кравата или вълка. Очевидно, той не се грижи да разбере учението за прераждането по първите му извори, а съди за него по вярването на диваците. Ония, които споделят убеждението, че човек се преражда, за да става от живот в живот все по-съвършен, не твърдят, че човешката душа минава в животни. Съвсем друга е мисълта на Питагор, Платон, Плотин, Ориген, Джордано Бруно, Спиноза, Лайбниц, Буда, Рабиндранат Тагор и мн. др.

Мистикът се стреми да създава, а не да руши. Той вярва в благородното, в доброто у човека; той дири във всяка човешка проява ценното, положителното. Безверникът, напротив, е склонен да осмее човека, да го охули, да види у него лошото, долното, отрицателното. Оттам начева неговата разрушителна работа: той се сили да подрови всичко положително у човека, да помрачи всичко светло у него, да му отнеме всяка надежда, да го отвлече в своето тъмно царство, да го обезвери, нещо повече – да го озвери. На всички възвишени замисли, които целят да издигат човека до лъчезарна бъднина, и на всички движения, които с безкористие се силят да извлекат човека от унизителната грижа за делнични удобства, да го освободят от позорното робство пред кумира на златото, личното надмощие или вещественото благо, безверникът противопоставя своя безочлив укор.

Николай Рьорих, най-големият от съвременните руски художници, вдъхновен поет, става теософ. За безверника, който до вчера е хвалил Рьориховите картини, изобразяващи каменния век, тоя художник става изведнъж бездарник. Той е чел с възхищение Томас Ман и Морис Метерлинк, но щом чува, че единият държи сказки по окултизма, а другият пише книги по същите въпроси – „Пътеки низ планината“, „Смърт“, „Великата тайна“ и др. – тия писатели му се виждат луди, суеверци, едва ли не измамници. Затова той мрази Едгар По, Густав Майринк, Андре Жид, Хайни Еверс, Тагор, Стриндберг, Едуард Шюре, Балмонт и Мережковски: те не скриват своята вяра в потайното, в духовното, в безсмъртното начало на живота, чиято проява е разнообразният изглед на вселената.

Че има наистина суеверни люде, че има прости хора и между почитателите на мистиката, това не е лъжа. Но безверникът нарочно приравнява с тях духовните исполини на вековете, за да ги осмее. В това ругателство за него дреме надеждата, че негли ще мине пред страхливите слушатели за по-умен от водачите на човешкия дух. Това отмъщение е жаждата на неговата завист. Когато спори или прави презрителни бележки, безверникът се облича в парадната дреха на някакъв лъжлив аристократизъм: той е горд, че стои над „суеверията“, над „сектанството“. Всъщност не е трудно да се види, че и самият той има свои лъжливи кумирчета и любима секта: той споделя дадена материалистична хипотеза, принадлежи обикновено към партия, стреми се да заеме място в името на някаква програма – много по-сектантска от тази на неговите врагове.

Някой изронва пред него (безверника) дума, че след време всеобщото братство между хората ще бъде факт – и че народите очакват появата на един голям Ум, който да сплоти религиозните люде от целия свят и да събори преградите между отделните вероизповеди. Безверникът се презрително усмихва: „Омръзнахте ми с тия бабешки приказки за второ пришествие и архангелски тръби. Все тия суеверия на адвентистите… Кажете нещо по-сериозно или затворете уста.“ Неговата умствена леност му не позволява да изучи въпроса, та да види, че твърдежът на теософите – да речем – се различава от тоя на адвентистите и по основания, и по схващане, и по предмет дори. За него теософия, окултизъм, дъновизъм, народни пророци, ангелски тръби, адвентизъм и спиритизъм – са все едно: някаква мътна мистична мъгла, някакъв „анимизъм“, отдето оголва глава суеверието.

Ала сам той, от тая гледна точка, има същите любими суеверия. Не може, разбира се, да вярва, че щял да дойде нов религиозен Учител, нито че щяло да настъпи общочовешкото братство, но сигурно ще дойде някой гений икономист и ще осъществи материално равенство между производители и покупатели. В тържеството на идеята за братство, в името на духовната същина, тъждествена у всички хора, той не вярва; но в тържеството на любимата научна или политическа догма – вярва, разбира се.

На тоя полюс не стоят малцина; напротив – мнозинството е там. Там е Ставрогин, там е Сандип Бабу, там е Иван Карамазов; там са ония, които отричат духовното и се смеят над онова, що е било вяра за първенците на човешкия напредък: за Достоевски, за Толстой, за Шекспир, за Гьоте, за Христос, за Кришна, за Леонардо да Винчи, за Бетховен, за Лао Дзъ. Но аз не говоря за книжовни типове, за измислени лица, а за живи дейци във всички области на културата и практическия живот. Подобни безверници са хиляди, стотици хиляди; днес те са все още авторитетни ценители и почитани работници и в наука, и в книжинина, и в изкуство, и в политика, и в просветно дело.

Нещо повече: тяхната закваска е проникнала и в църквата, че дори и в ония общества, които се смятат за плод на спиритуалистичен възглед. Да погледнем една-две от тия разновидности.

Фанатизмът – друг образ на безверието – настоява, че ще се спасят само ония, чието вкостеняло съзнание приема дадени догми: всички други не са чада Божи, те са осъдени на гибел. Фанатизмът се ражда от сляпото себелюбие; той е брат на безверието, защото превръща духовната истина в догматична формула – и тъй отпъжда от областта на религията усилията на онези, които искат не само да вярват, а и да знаят. Такива биват също клеймени: наричат ги еретици, разколници, отлъчват ги от църквата; както виждате, и в тоя случай средствата, средствата за борба са хулите – средствата на безверието.

Шовинизмът (национализмът) е трети вид сляпо себелюбие, проявено в областта на политиката. Всички стремежи да се всява у хората омраза, да се насъскват представителите на една вяра, народ, племе или съсловие срещу представителите на друга човешка група – са все породени от безверието, което отрича най-важната истина, че у всички хора живее една и съща духовна природа, че ние сме тъждествени по естество, че сме братя от едно и също голямо семейство. В това и проличава разрушителната работа на тоя стремеж: той разделя хората, изправя ги едни срещу други, опълчва класа против класа, народ срещу народ, подпалва бунтове, войни, метежи, издига насилието като едничко средство за решаване на големите въпроси на живота.

Но има хора и на другия полюс. Там стоят защитниците на човещината, враговете на отмъщението и насилието. Това са ония големи сърца, които познават само обичта. Не са ли великите творци досега – творци не само на изкуството, а и на философия, творци на религиозни системи и водачи на културни епохи – не са ли до един говорили за Бога, за човешката съдба, за безсмъртието на духа у човека и за единството на тоя човек със света? Не са ли твърдели, че личността е искра от божествения Пламък, породил световете, че човек се не ражда самотен, че над него бди Окото на бащинска обич и го води една силна любяща Ръка?

Такъв е възгледът на мистика и днес. Той чувства, че е брат на всички, защото у всички люде кипи все тоя божествен живот, неосъзнал още себе си, всички са изблици на едно и също божествено естество. И Владимир Соловьов, и Юлиуш Словацки, и Йожен Кариер, и Уот Уитман, и Рабиндранат Тагор, ведно с ония, които са върхове на човешкия върховен напредък, твърдят това. Не е важно дали атомът или енергията са бъзсмъртни. Важно е, че веществото, силата, животът и съзнанието са отделни състояния на божествената дейност, отделни прояви на божественото естество, което ни се показва в тоя или оня свой вид: било като вещество и сила, било като живот, било най-сетне като съзнание.

Бог обитава у всички – твърди мистикът – ала не всички съзнават още Бога у себе си. Затова стремежът на мистика е бил винаги насочен към опознаване на Бога чрез разширяване на духовното съзнание. Сам Бог помага в тая работа на човека: бедите и скърбите, успехите и радостите, премеждията и опасностите са пътища, по които божествената искра у човека се сили да заблести, да се прояви, да се покаже пред съзнанието, да стане видима, да бъде опозната. Тук е уместно едно сравнение, употребено не веднъж от мистиците: както в мрамора съществува затворен ангел, когото ваятелят се стреми, се мъчи да разбули, като го освободи с длетото и чука от излишни пластове, тъй и у човека живее Бог, когото тоя човек трябва да освободи за съзнателен живот, като махне онова, що Го задушава.

Не ще и дума, тази работа е мъчна, тя иска дълго време, иска векове, иска многократно повтаряни усилия. Затова учението за прераждането се вижда на мистика неизбежна логична последица от факта, че съществува развой и постепенно усъвършенстване. За да бъде всестранен и обилен духовният му опит, човек се ражда през редица свои съществувания в различни места, при различни условия, син кога на тоя народ, кога – на оня, кога на една, кога – на друга религия, член ту на един, ту на друг обществен слой. Но това не е произволно. То се не налага от някаква несправедлива наказваща воля. Напротив, човек е сам зидар на своята съдба. Ако в миналия си живот се е стремял към нещо добро, в тоя той се ражда при добри условия и миналият опит се кристализира сега в ясно определени дарби и способности. И ето – мистикът извлича късата мъдрост: „Посей помисъл – и ще пожънеш навик; посей навик – и ще пожънеш нрав; посей нрав и ще пожънеш съдба.“

С една реч – „каквото посееш, това ще пожънеш“, древната пословица на всички народи, толкова истинска, колкото и стара. Пред очите на мистика светът се явява като откровение на Божията замисъл, като израз на Неговата грижа за човека. Историята на човечеството разкрива дългия друм на човека към Бога. Но Бог не оставя своя син; Той му праща водачи, пророци, вестители: такива са религиозните учители, философите, гениалните учени, художниците, поетите, писателите, великите държавници.

Такова е гледището на мистика. Той се радва на всичко светло у човека и го насърчава; за мрачното, напротив, скърби; но никога не презира никого, дори престъпника, когото от сърце съжалява, защото го боли за него като за нещастен заблуден брат, подмамен от пъклени сили. Той (мистикът) страда с него, той вини себе си, че не е навреме видял раната на сърцето му, за да я излекува. Той не е песимист. Той не предрича на човечеството гибел, а светла бъднина. Когато чете книга, когато слуша разговор или музика, когато гледа картина или зрелище, той е цял в ожидателно настроение; той чака да добие нещо ново и хубаво, сърцето и умът му се разтварят за положителното, със симпатия следят мислите, образите или звуците – сякаш е сам седнал с него.

Мнозина го намират (мистика) привлекателен; това не е чудно, защото оня, който умее да забрави себе си в дадени условия, може да бъде сигурен, че ще стане незабравим за другите. А характерна черта е за мистика, че той забравя себе си, че живее за другите, че чувства и преживява с тях. У него не ще видите позата на лъжлив аристократ: напротив, той е прост, естествен, проявява се искрено и непосредствено; затова в делата и думите му личи истинска самобитност, която се нрави на мнозина. Без да осъжда човека, той му казва без страх истината в очите.

Борбата между безверника и мистика изглежда жестока; те си оспорват цялото човечество, оспорват си бъдещето на земята, оспорват си властта над вселената. При това оръжията им не са еднакви. Единият не избира средства: презрение, гавра, клевета, нож, пироксилин, задушлив газ, подкуп, измама, заплаха – всичко е добро, стига да води към целта. А другият е дал пред Бога свещен обет да си не служи с насилие, лъжа или убийство. Очевидно свръхчовешки сили са нужни, за да се удържи победа. И неведнъж през време на неравната борба се чува Нечий глас – да запитва кротко, със скръбно състрадание: „Къде е брат ти?“ А запитаният отговаря, навел упорито очи към земята: „Не го знам. Нима съм страж на брата си?“ И тоя глас ви е познат. Когато се брат с брата бие, името на единия е винаги Каин…

Вярата е неизкоренима от човешкото сърце, тя е присъща всекиму. Затова я намираме и у безверника. Дали човек ще вярва в Бога и в промисъла, или в „безусловната реалност“ на Спенсър, или най-сетне – в Айнщайновото „единно начало“ – не е важно. Колкото и да се мъчат „реалистите“ да прокудят от душата на човека вярата, техните усилия ще останат безплодни. Вярата е нeугасима. Народите не могат да живеят и личностите не могат да творят без идеал. А що е идеал? – Най-високата точка на човешкия стремеж, зенитът на копнежа накъдето се насочват усилията на личността и тия на колектива. Идеалът съдържа винаги нещо надхвърлящо човешкия постиг в дадено време; у него се таи нещо свръхсилите на човека, нещо свръхчовешко, нещо божествено. Всеки идеал е още една стъпка към Бога.

Честита ли е днешна Русия? Там няма идеали, надхвърлящи човешкия постиг. Религията е заменена с политическа икономия. Общочовешкото добро се схваща като разширяване на болшевишката система, додето обгърне целия свят. Идеал ли е това – достоен за човека? Не виждаме ли кървавите стъпки на тоя идеал и по нашата бедна, онеправдана, ала все още добра страна? Към тоя идеал ли ни отпращат усилията на учените безверници? Ако тоя идеал им е мил, нека го следват сами!

А нам, на по-простите от тях, нека позволят да си вярваме, както вярваха нашите бащи, майки и деди – в добрия Бог и в неговата грижа за хората. Ако голямата електрична лампа със своята ослепителна светлина има за назначение да озарява един студен свят, по който се ширят Себелюбието и Насилието, ние не щем това културно изобретение. По-честити ще сме под кротката светлина на вощеницата, с която нашите майки озаряваха в дните на детинството ни бялата стая, от чийто кът се благо усмихваше дървената икона.

От лекцията „Мистика и безверие“, Николай Райнов, 1919 г.

Снимки: Групова снимка на сътрудниците на списание „Златорог“, 1925 -1927 г. - Николай Райнов е последният вдясно, втори ред. Източник: Държавна агенция „Архиви“ - Уикипедия, Портрет на Николай Райнов - Либра Скорп

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност