Оскърбителна и разрушителна е гаврата с народните ни светини | Константин МУТАФОВ

„Левски, Ботйов, Раковски и всички други са имена-светилници, имена на  исполини”

Писателят Константин Димитров Мутафов е роден на 23.03.1879 г. в град Русе в семейство на учители. Завършва Русенската Мъжка гимназия. Учи в драматическа школа във Флоренция (1897-1900). Две години е артист в театралната трупа „Сълза и смях”. Напуска сцената и става чиновник. Няколко години в библиотекар в Народния театър, след това - артистичен секретар. От 1924 г. е уредник на Архивния отдел при Народната библиотека в София. Изявява се като поет, белетрист, артист, драматург, преводач, театрален критик, библиотекар, режисьор и детски писател. Сътрудничи на списания „Библиотека”, „Художник”, „Българска сбирка”, „Златорог”, „Родна реч”, „Литературен глас”, „Българска мисъл” и др. Превежда от италиански, френски и руски повече от тридесет драми, романи, повести и разкази. Член на СБП. Съчинения: „Над живота” (драма в 4 д., 1906), „Иуда” (драма, 1914), „Дядо Климе” (драматичен епизод, 1917), „Пленникът от Трикери” (драма в 3 д., 1918; ІІ преработено издание, 1928), „Омуртаг хан” (трагедия в 4 д. и 4 карт., 1924), „Юбилеят на Калистена” (комедия, 1927, останала неотпечатана), „Детски театър” (две пиеси, 1929), „Бисерка” (фантазия в 2 картини, 1930), „Убитата лисица” (пиеса в 3 д., 1933), „Невяста неневестная” (роман, 1936), „Алтън баба” (разказ, 1938), „На гости на един поет” (1938), „Прости души” (разкази, 1938), „Юбилеят на Бербер Халил” (1938). Умира на 19.03.1946 г. в София. Баща на актрисата Стоянка Мутафова.

(1879 ~ 1946)

ПРЕСТЪПНО БЕЗНАЧАЛИЕ

Писахме преди години на тая тема на друго място. Но тогава не бяхме разбрани. Може би не бяхме и чути. Дали нямаше кой да ни чуе или пък ония, които са ни чули, са били безволни да замахнат смело и безпощадно, да поразят злото?

Но ние издигаме отново глас. Не само това. Ние излизваме своето накипяло негодувание, своя ропот. Защото престъпно е безначалието. Защото оскърбителна и разрушителна е гаврата с народните ни светини. И за чудо: само под нашето небе е тя произволна, търпима и свободна.

Дано се отворят сърцата! Дано не са оглушали ушите!

Ето.
Левски, Ботйов, Раковски, Ст. Караджа, Х. Димитър, Волов, Бенковски и колко още имена на исполини.

Имена - символи.

Образи, които шестват като слънца на родния небосклон. Мъченическо, но лъчезарно бе тяхното дело. Кървав е техният край. Върху челата на всички блести звездата на славата.

Движиш се из благословените нашенски улици. И ето, не веднъж окото ти кацва на такива надписи: бозаджийница „Христо Ботйов”. През десет крачки друга те бодне в сърцето: бозаджийница „Васил Левски”.

В душата ти метеж, в главата ти смутня, срам и гнет в сърцето. Понасяш се из други улици: млекарница „Раковски”, кафене „Ст. Караджа”, кръчма „Хаджи Димитър”, пивница „Волов”, бръснарница „Бенковски”.

Безсмъртни имена на апостоли и бунтовници, на поети и мечтатели, на пламенни родолюбци, на мъченици и полубогове!

Ирония, поругание, светотатство, невежество и кощунство!

Или слепота, безначалие и търпимост!

Не! Не бива! Спрете! Заличете този срам!

Левски, Ботйов, Раковски и всички други са имена-светилници. На тях имат право само библиотеките, музеите, училищата, читалищата, села и градища!

Образите на боговете имат място само в храмовете, във висините.

Сп. „Завети”, г.6, кн. 1., 1939 г.

Източник: literaturensviat.com
Снимка: Държавен архив - Русе

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност