Никога няма да се разбера със себе си ♥ Сергей ЕСЕНИН

Трагичният път на великия руски поет 

Не зова, не плача, не жалея.
всичко ще отмине в този свят.
Есенното злато щом повее,
знам, че няма вече да съм млад.

(Андрей Андреев, превод от руски)

През януари 1924 г., Сергей Есенин е изписан от санаториума за душевноболни, за да изпрати в последния му път вожда на революцията Владимир Илич Ленин. Малко преди това, поетът Рюрик Ивнев го навестява и накратко описва състоянието на своя приятел: „Говореше полушепнешком, озърташе се на всички страни, после започна да нервничи и каза, че трябва да се отдръпне от прозореца, защото го следят - ще го видят и ще го замерят с камъни”.

Великият руски поет си отива от този свят едва 30-годишен. Официалната версия гласи, че сам е отнел живота си, но споровете за това, какво се е случило във фаталната  нощ на 28 декември 1925 г. в ленинградския хотел „Англетер”, се водят и до ден днешен.

Творческото наследство на Есенин е наситено с драматични цикли, разкриващи душевните терзания на поета, страдащ, по мнението на мнозина от тежка алкохолна зависимост. Заради злоупотребата с алкохол, поетът често получавал пристъпи на меланхолия и необоснована агресия, бил преследван от зрителни и слухови халюцинации, мъчителни безсъници, тежки угризения на съвестта и самоубийствени мисли.

Още в подрастваща възраст, у Есенин започнали да се проявяват бурния темперамент, конфликтността и гнева. Бъдещият поет не търпял никакво превъзходство над себе си – независимо в какво се изразявало то. Гневът, по думите на сестра му, се пораждал внезапно, и също така внезапно утихвал. Хората той оценявал по отношението им един към друг, делял ги на добри и зли, на безкористни и алчни, на правдиви и лъжливи. 

Първият си опит за самоубийство, за който става ясно от писмата на поета, Есенин предприема на 17-годишна възраст. Не понесох това, че ме одумват пусти езици, и изпих немного есенция. Дъхът ми спря и пяна започна да излиза от устата ми. Бях в съзнание, но пред очите ми сякаш се стелеше мътна пелена”.

Есенин се решава на този фатален ход малко след като напуска баща си с надежда да пробие в литературното поприще без чужда помощ, но сблъсквайки се със суровата реалност, гладния живот и необходимостта да заработи насъщния, той изпада в отчаяние. 

Гневливият нрав не му помага да се сближи с хората, които среща по пътя си. Своите мисли, Есенин споделя само с приятеля си Гриша Панфилов: 

„Колко е нелеп животът ни. Изкривява ни още от люлката и вместо истински хора, порастват някакви изроди. Мен ме мислят за побъркан и вече искаха да ме водят при психиатър, но аз ги пратих всички по дяволите и живея, въпреки че някои се страхуват от моята близост. Да, Гриша, обичай и жали хората. Обичай и угнетителите и не ги заклеймявай с позор”. 

След края на изпепеляваща любов и скандален брак с Айседора Дънкан (по-възрастна от Есенин със 17 г.), няколко години живот из цяла Европа и Америка и безкрайни алкохолни гуляи, запълващи пустото време извън родината, Есенин се завръща в Русия. Покрай бляскавата кариера на Айседора, той се чувства погубен и все по-нещастен, възприемат го единствено като младия съпруг на знаменитата танцьорка, възхищават се на елегантното му присъствие и впечатляваща външност, а не на поетичния му талант. 

„Моля се на Бога, да не умре душата ми и да не загубя любовта си към моето изкуство. Тук то никому не е нужно.”, пише Есенин на своя приятел Анатолий Мариенгоф.

„Отведох това момче от Русия, където условията за живот бяха толкова трудни. Исках да го съхраня за света. Днес той се завърна в родината, за да спаси своя разум, защото оказа се, че без Русия, Есенин не може да живее”, споделя Айседора Дънкан пред своя преводач Иля Шнайдер.

В Москва, Есенин пише стихове всеки ден, но това не му пречи да се среща със старите  приятели, които през повечето време празнуват по ресторантите и пият за сметка на своя другар поет. Поетът Всеволод Рождественски си спомня, как се е променил Есенин след завръщането си в Русия: „Лице подпухнало, очи мътни и тъжни, натежали клепачи и две дълбоки гънки около устата. Изражението на дълбока умора не го оставяше, дори когато понякога се засмиваше. Ръцете му трепереха забележимо. Всичко у него свидетелстваше за някаква вътрешна разруха”. 

Рождественски обръща внимание и на това, как бързо Есенин преминава от настроение на весел човек в най-черна меланхолия, ставайки непривично недоверчив и подозрителен. 

Поетът все по-често попада в скандални истории, става инициатор на побоища, оскърбявал околните. След един подобен скандал, Есенин е изпратен в санаториума за душевноболни, откъде е изписан през януари 1924 г. 

Спомените на неговите приятели и съвременници за този период описват разстройство, което в психиатрията наричат „мания за преследване”.

През март 1925 г. Есенин се запознава със София Андреевна Толстой, внучка на Лев Николаевич. Тя е във възторг от неговото ухажване, готова е да му стане помощник и приятел, макар близките й да се отнасят негативно към кандидат-жениха, заради злоупотребата му с алкохола и неспокойния му характер. В този период Есенин действително изглежда преобразен – трезвен, спретнат, весел, разхождащ се под ръка със своята млада невеста по улиците на Москва. През септември същата година, Сергей се жени за София Толстой и заживява в нейното жилище. Пред приятелите си споделя, че в този дом го дразнят помпозните мебели и многобройните портрети на Лев Толстой, висящи навред – портрети, в които той все се опитва да счупи нещо тежко. Постепенно Есенин престава да кани другарите си в своя дом, а всяко негово излизане навън е съпроводено с неизменен запой. В един такъв пристъп, Есенин изхвърля от балкона на дома си своя бюст, дело на скулптура Конёнков, заявявайки, че „на Серьожа му е жарко и задушно”. Майката на София е лаконична: Не виня Есенин, той е болен човек. Жалея за Соня единствено”.

На 26 ноември 1925 г. Сергей Есенин е хоспитализиран в Психиатричната клиника на Московския Университет. Там му е заделена отделна стая на втория етаж. Обстановката - комфортна, коридорите – постлани с кадифени килими, досущ като истински дом, навсякъде с кресла и дивани, на стените – картини. В клиниката Есенин не спира да пише стихове. На третия ден от престоя си там, той вижда през прозореца затрупан от снега клен – това е денят, в който се ражда известното му стихотворение: 

Клен мой премръзнал, с шума оредяла,
що стоиш приведен под вихрушка бяла?

Мярна ли се някой? Стъпки ли се чуха?
Сякаш си в полето тръгнал за разтуха.

Бродиш като пийнал вардиянин в мрака
и в дълбока преспа хлътна с двата крака.
(Иван Николов, превод от руски)

На 21 декември 1925 г. Есенин бяга от клиниката с помощта на свои приятели, които му донасят дрехи и преоблечен като посетител той минава незабелязано покрай охраната. От Москва, Сергей се отправя в Ленинград, където отсяда в хотел „Англетер”. Приятелят му Волф Ерлих пише, че Есенин изпитвал страхове и предупреждавал да не пускат никого до стаята му без негово позволение. 

От документи става ясно, че вечерта на 27 декември, Есенин има много гости. Поетът черпи всички с вино и чете своята поема „Черен човек”, после скъсва листовете от бележника си и ги слага във вътрешния джоб на приятеля си Ерлих – да ги прочете отново по-късно. Есенин обяснява, че е писал тези стихове с кръвта си сутринта, „понеже в тоя долнопробен хотел няма дори мастило”, и показва раните по ръцете си. Ерлих не предполага, че вижда своя приятел жив за последен път. 

"Черен човеко!
Как си нахален!
Не си на служба 

в мен да пролазваш.
Какво ме засяга
поетът скандален?
Моля, на други
чети и разказвай."

Черният човек
в мен е забил гледец.
И в очите засяда
синкава гадост:
сякаш иска да каже,
че мошеник съм и крадец,
най-безсрамно и нагло
човек ограбил.

(Огнян Антов, превод от руски)

Тялото на Есенин е открито на 28 декември 1925 г. в хотелската му стая. Поетът е погребан на 31 декември на Ваганковското гробище в Москва. 

(Есенин със София Толстой)

Източник и снимки: bigpicture

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност