„Майната му” е болестта, от която гине българската душевност | Георги ДАНАИЛОВ 

„Къде е словото божие? Къде е изобщо българското слово? Ние няма да загинем от недохранване, ние издъхваме от духовен глад и жажда.”

За българския език – красиво, тъжно и правдиво от големия наш творец, назаем от неговата „Весела книга за българския народ”

Понякога се опитват да ми докажат, че нашият език е неблагозвучен, немелодичен, че твърде много ъка, съска, много та-та – къщата, тъщата, същата, и това звучало грубо в ушите на чужденците. 

Къде е италианският със своята музикалност – аморе мио, каро мио, сориенто, белканто… Къде е френският с л’амур, бонжур, а Пари… ле паради!

Какво да им кажеш?... Нищо. Не е съвсем нищо. Японският език звучи като стоновете на дървар, който цепи пънове с голям топор, но на него е написана изящна поезия. 

Китайският прилича на квик на малки кученца, но на него са произнесени най-тънките мъдрости, най-нежните стихове. А що се отнася до благозвучието на родната ни реч: 
Настане вечер  месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен,
гора зашуми, вятър повее,
балканът пее хайдушка песен.

Нещо да кажете? 

Ние имаме поне десет поета, чиито стихове могат да намерят място във всяка световна антология. Е, нещастието ни е, че в Европа няма преводачи от български, равни по величина на Георги Михайлов, но все пак по-важно е, че притежаваме поезия, за която дори не сме достойни.

„Настао е посрано време!” – това са  репликите, с които започвала една сръбска пиеса. В нашата литература, предпочитаме по-въздържаните изрази, а когато псуваме, рядко уточняваме за чия майка става дума. Ние псуваме въобще, безадресно, изобщо, след което махаме с ръка и отминаваме. Майната му!

Майната й на препълнената кофа за боклук! Майната им на разбитите стъкла на входа на блока ни! Майната му и на дивотията на тези, които на управляват! Майната му е болестта, от която гине българската душевност, отказваме да я лекуваме, не й обръщаме внимание, оставяме я да се влачи, да се тътри, да мре. Тъпчем се с отпадъците на Западната цивилизация, но не посягаме към съкровищницата й. И тук сме виновни всички до един. Немарата към словото започва от училището ни, което едва живурка и в което преподават несретници. Образованието ни, науката ни, изкуствата ни се издържат от просия и подаяния. Вярвате ли, че тези, които ни управляват, наши и чужди, наистина са загрижени за бъдещето на българите, след като пренебрегват просвещението и духовността. Не вярваме, но майната му! Всички, които поставихме начело на нещастницата България, се оправдаваха, че спасяват народа от нищета и глад. Повтарят ни: Няма нищо по-високо от хляба. Само че българинът много рядко е умирал от глад. Той дори е създал думата: Отгладувам! И я е отнасял за учението на децата си. Казано е още: само с хляб не се живее! Къде е словото божие? Къде е изобщо българското слово? Ако бяха по-зорки, ако бяха по-малко обсебени от личните си домогвания, нашите управници трябваше да забележат, че ние няма да загинем от недохранване, ние издъхваме от духовен глад и жажда. Само едното чудо може да ни спаси!

От „Весела книга за българския народ”, Георги Данаилов

Снимка: БГНЕС

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност