Слънчогледи, впепелени трепети. Слънчогледи, без мяра и мира обичали…♥ Блага ДИМИТРОВА

 

(Still Life: Vase with Twelve Sunflowers, 1888, Vincent van Gogh)

СЛЪНЧОГЛЕДИ

Опожарен до шушка пейзаж.
        Слънчогледи - черни главни,
        забучени до очните ми дъна.
        Пръстта се пропука, спечена
        на кирпич от пек като в пъкъл.
        Преди да узрее иззобано зърно
        от лъчите с отвесните клюнове.
        Смили се, ястребе, яростно Слънце!
        Огромен слънчогледов клематориум
        дими от тъмни зори до избелелия зенит.

Слънчогледи, в хипноза захласнати, 
        довечера сияещи слънцепоклонници,
        а днес - живи въглени.
        Сред сивотата въгленът свети
        с изпепеляваща чернота.
        Избодени очите ви влюбени,
        черен трънен венец на челата ви
        под черното венчило със Слънцето.
        Подведе ви сляпата вяра,
        изневери ви румената Зора.

***

        Слънчев удар е любовта,
        слънчев удар е смъртта
        в тоя огнен Юг.
        Птицо моя, ще тупнеш
        от въздушната кула,
        както камък в прахта
        с пукнато недопято сърце.
        От човката ти ще рукне
        струйка алено - Ах!
        Зноят още миг ще трепти
        от пресекналия ти глас.
        И ще сглъхне тихнина.
        Но додето духът ти
        все още се точи, все още
        в паяжинна нишка,
        опей, оплачи, ограчи
        окадения ад!

***

Слънчогледи, нестинари в транс
        върху жаравата на жегата.
        Все още ли пламенно вярвате,
        самозапалени от възторг?
        Все още ли са вперени в химери
        изгорелите ви гледци?
        На кръстосан разпит
        между земя и небе
        разкалено до кръв мълчите.

Слънчогледи, свели сбръчкани,
        въглищни образи на стари икони
        в опустошен от нашествениците олтар.
        Възходящи отвъд входа на хоризонта,
        тлеещи в пещите на горещниците,
        наръчи запалки за Изгрева,
        еретици с ореоли от мараня.
        Не дадохте гръб на Слънцето.
        Превръзка не сложихте на очи.

***

        Мирис на изгоряло,
        който се превръща в спомен,
        и спомен, който се превръща
        в утрешна светлина,
        преди да се е разсъмнало.

Връстници мои в земята!
Запалихте огън
и станахте пепел,
все още топла в мен.
Словата ми - сянка на огъня.

Разхвърчаха се искри-оси
пред очите ми.

Осъдена да изпитам
любов споделена на сън.
До полунощ - все още пламък.

На утрото - изпепеляла.

***

Слънчогледи, без мяра и мира обичали,
        без колебание, без обиди,
        без никакви уговорки,
        без боязън от разбита съдба.
        Боси през ръждивите гвоздеи на стърнищата,
        ни един от строя не се е отлъчил,
        ни един от клетвата не се е отрекъл,
        ни един не я е проклел.
        Задружно в огъня сте се хвърлили,
        влюбени от корена до безкрая.
        Нима любовта ви уби?

Слънчогледи, люти рани от обгаряне,
        поръсени с пипера на припека,
        прониквате ничком в моя живот.
        Присаждам ви кожата си,
        цялата в обриви от болка.
        При допир ме парва с лумнала грива
        суховеят - духач на задухата.
        Додето погледът стига -
        омара над мъртвило.
        И само сърцето ми странно разцъфва,
        докоснало тази мистерия на страстта.

***

Искам огъня да угася
в хладната река на забравата.
Пресъхнаха всички реки.
Само една все още струи
в стръмните подмоли на сънищата.
Син Дунаве, в сенките спри!

По окървавените ти вълни
плуват слънчогледи-удавници,
обърнали нагоре лица.
Колко вода е изтекла до днес
в талвега тегав на времето.
Кръвта не стана вода.

Нека болката се угаси
в по-силната болка на спомена.
Днешната да се угаси сама
в още по-силната утрешна,
в още по-силната сетнешна.
Тъй болка болката да гаси,
доде текне жива вода.

Само ти не угасвай, Любов!

***

Слънчогледи в агонията на огъня.
        От небосвода на най-високия пиедестал
        бронзоглавият ваш идол блести
        в кървясали езици от пламъци,
        прежуря и бълва разплавена лава.
        А вие, отчаяни мечтатели,
        в блаженството на обожанието,
        в озарението на илюзиите,
        в екзалтацията на призванието,
        от собствения си порив попарени,
        приехте гибелта с благослов.

Слънчогледи с корони и корени от нагар.
        Не бихте сменили за нищо на света,
        за ничий дебелосенчест дворцов чертог
        избраното от вас гордо горнило.
        Вие никога няма да се поучите
        от парливия опит, запалянковци,
        с глави на ръжени побити.
        Ще пребъдете слънчогледи
        и нине и присно и во веки веков.
        И всеки си носи жигосан
        върху челото кървящо клеймо
        на мъченик за вяра.

***

Де да бяхте бодливи кактуси,
как-как - щяхте да оцелеете всякак
в непробиваемите таралежови кожи.

И щяхте да изсмуквате яко
до капка-капчена сетните сокове
от родната издъхваща пръст.

***

Слънчогледи слънчасали.
        По жетвено пладне - жертвен обряд
        на самоизгаряне от любов.
        Без фойерверки. Без фанфари.
        Без понпозни пози за апотеоз.
        Всяка въздишка - задушена в зародиш.
        Нажежени стожери на нежността.
        Загадка и близка ми е вашата зодия.
        Познавам жътви - жертвени клади.
        Познавам вършитби - въздушни миражи.
        Познавам жреци - изгорели щурци.

***

Изведнъж в глушината зловещо
проеча на пречупено.
И сякаш се продъни земята
в мълчание...

***

А хищница - сушата шета ли, шета
        с опърлени, прашни поли
        7 по 7 по 7-годишна опърпана вещица
        от детството ми все още,
        жълто премижала в маранята,
        сипе огън и жупел
        по сипеи и съсипни,
        подслушва как глъхне под шепата й
        изнемощелият пулс на земята.
        Дотляваща пустош, простряна
        от очертания с въглен хоризонт
        до зачертаното бъдеще...

***

Пътят от пламъка до пушека
е толкова кратък,
колкото от мечтата до покрусата.
Отблъскването между два огъня
може да бъде по-силно,

отколкото между огън и лед.

Търсех погледа ти, любов,
за да се удавя в него,
както мушица в пламъка.

***

Слънчогледи, неизлечими наивници,
        привели луди глави доземи в зноя.
        Дали си посипвате темето с пепел,
        или в прощален поклон целувате
        горещата сгур на угарите
        подир стъпките на своя кумир?
        Чернооко ли бръкнахте в слънчевия кошер,
        та роякът лъчи се разжужа и жили?
        Крушенци на сухо сред необята
        от единия до другия бряг на лятото.
        Къде ви е нежния остров на Блажените?
        Потопен ли е топлият остров Утопия?

***

А нейде там в пустоша
единак слънчоглед,
сред стърнище забравен,
към залеза зяпнал,
заплеснат дотам,
че сам замязал на слънце
от детска рисунка,
иззобан от свраките,
сипаничав, ухилен цял
с усмивка - гримаса на плач.
Защо ли те пощади сушата?

Мой щурав събрат,
ни от щурци разтушаван,
ни разсейван от самолети
със сух, бездъжден гръм.

Най-злочестата участ -
полужив, полуизгорял,
последен от своите,
да спомняш в объркан ред:
разцветът беше за утре,
за вчера ще бъде зрелостта,
а днес е никога.

***

Слънчогледи, догаря, догаря фитилът до края.
        Топят се свещите на сълзи от сажди.
        Все още благоговейно обърнати,
        все още от жад залитащи
        за жестоката ласка на своето божество,
        с лица - черни маски на малки слънца,
        приковани в кратера на окото му.
        Не ви ли стига в казана на зноя
        като грешници да врите в катран?
        Все още ли пеете осанна на Слънцето?

***

А самото Слънце пламти ли, пламти
в паломничество към далечно,
още по-изгарящо Слънце-гигант
сред галактичните клади
на всемирния Слънчогледиум.

***

Слънчогледи, на факли самообречени,
        в еуфорията на фанатизма,
        в магията на мита.
        Ах, този огън проръбя белег
        завинаги в пазвата на паметта.
        Над рижата четина на стърнищата
        се стеле пресушена, давеща тишина
        като пушек, застоял над пепелища
        от бащините огнища.

        Бич божи за обожанието.

        Искра божия за обичта.

Слънчогледи, от жар вкочанени копнежи.
        Слънчогледи, впепелени трепети.
        Слънчогледи, сляп посев от очи.
        Слънчогледи, златни компаси в полята.
        Осмеля ли се да ви осмея,
        на ресниците ми парят сълзи.
        Понеча ли да ви оплача,
        на устните ми запърхва химн.
        Многая лета...

Лято, 1985
Добруджа

Картини:  Still Life: Vase with Twelve Sunflowers, 1888, Vincent van Gogh, Neue Pinakothek, Munich - en.wikipedia.org

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност