Лъжата помага на съществуването, но убива живота ~ Анхел де КУАТИЕ

„Кой е казал, че гъсениците винаги се превръщат в пеперуди?“

Според някои версии Анхел де Куатие е мексикански писател, а според друга това е псевдоним на руски съвременен писател. В своята автобиографична поредица от книги, Анхел де Куате нарича себе си индианец от племето Навахо. Неговата личност е забулена в мистерия. Говори се, че дядо му по майчина линия е навахо, истински индийски шаман. Баща му е французин, който през целия си живот търси съдбата си и в крайна сметка я намира в Мексико. 

От детството си Ахел е възпитаван от своя дядо, от когото е усвоил теорията и практиката на индианските шамани, научил се е да контролира сънищата си и да интерпретира знаците. Дълго време живее в Русия и предпочита да пише на руски, като е сигурен, че руският език е най-подходящ за разкриване на тайните на битието. 

В България е известен с книгите си „Златното сечение“, „Отшелникът“, „Цял живот си чакала“ и много други.

(Lucian Freud, Reflection with Two Children (Self-Portrait), 1965, Museo Thyssen-Bornemisza, Madrid)

Любовта и смъртта изпълват човешкият живот със смисъл. Едни от нас живеят, защото обичат, а други понеже се страхуват да умрат.

Хората са се отучили да обичат. Зад любовта на съвременния човек винаги се крие желанието за някаква изгода. Ние не обичаме другия - ние обичаме своето желание, проектирано в него. Ние лъжем себе си. Нашата любов е лишена от искреност, от спонтанност. В нея няма нищо истинско - само илюзия, само изображение, подражание...

Зад всяка наша постъпка се крие страх и това е страхът от смъртта. Но ние не осъзнаваме и не забелязваме това. А нали именно този страх от смъртта ни пречи да обичаме и да бъдем искрени; именно заради него не се чувстваме стопани на собствения си живот.

Лесно е да учиш другите да живеят правилно. Трудно е самият да живееш така.

Хората си задават въпроса: Защо живеем? Те искат да знаят, в какво е смисълът на живота. И те започват да търсят. Те търсят любов, богатство, слава, безсмъртие. И при тях се появява някаква илюзия за смисъл на живота. Те, както си мислят, разбират защо живеят. А какво, ако имаш всичко?... Какво ще бъде тогава? За какво ще живееш?

Смисълът на живота не е в това да удовлетворяваш всички свои желания и мечти. Това е задънена улица, лабиринт без изход. Да се стремиш към нещо е хубаво. На самият стремеж е само сила, но не и смисъл на живота...

Ако действаш по повод своите желания, това все още не означава свобода. Но ако вървиш срещу своите желания е истинско робство.

Докато се опитваш да контролираш Живота, в него не стават чудеса! Просто не може да има. Чудото става в този миг, когато си готов да се довериш на Живота. И идва само, без уведомления, без предупреждения, без гаранции.

Всичко велико и значително се случва внезапно. Провидението идва отникъде. Срутва се върху теб като снежна лавина. Мястото и времето е невъзможно да се предугади. Просто е нужно да бъдете готови.

На вашето поколение е отредено да знае, каква е целта. Но вие не разбирате, в какво е смисълът.

Ние създаваме обстоятелствата, на които се оказваме заложници. Направете нещо различно поне веднъж, и всичко ще бъде различно.

Бъдещето е следствие от миналото. Показва това, което е било, а не това, което ще бъде.

Винаги има избор, но никой не знае последствията от своят избор и в това е причината на грешките.

Никой не може да забрани на човек да прави глупости.

Ако искаш да докажеш нещо, ти вече знаеш, че това е така. Тогава защо трябва да го доказваш? На практика става така, че ти не живееш заради себе си, а заради чуждото мнение. По-просто казано, ти умираш.

Истината е в нас. Единственият въпрос е къде сме ние?

Истинската ценност не може да бъде неизбежна. Неизбежни са само разходите и загубите, правени по пътя към истинските ценности. Това, което се дава на човека лесно, в действителност нищо не струва. И обратното – истински ценното се дава с голям труд. На нас са ни нужни още и сила, и вяра, и действия. Защото краят на една работа не означава нищо друго, освен начало на следващата.

Там, където има страх, там има и лъжа, където има лъжа, там има и страх.

Лъжата помага на съществуването, но убива живота. И най-трудно от всичко е да не лъжеш самият себе си.

Да очакваш подаръци в отговор на своята любов е почти безумие. Твоята любов не ти дава никакви права.

Страстта заслепява. Съзнанието връща зрението. Но да виждаш е недостатъчно. Нужно е да гледаш отгоре, а не от себе си. Нужно е да бъдеш повече.

Страстта е лишена от обективност, тя е лишена от истина. Затова помнете: ако мозъка ви е обхванат от възбуда, вие сте в опасност.

Пътища и кръстопътища. Казват, че Бог е създал пътищата, а Дявола - кръстопътищата.

Винаги съществува обратна връзка, даже ако си мислите, че играта е еднопосочна.

Ако не се съмняваш в правилността на своите постъпки, това е сигурен знак на отчаяна глупост.

Наличието на идеология е също толкова лошо, колкото и нейното отсъствие.

Само не се съмнявай! В съмненията е страхът, а в страхът - смърт.

Странно нещо е любовта. Тя действително прилича на слънцето. Тя ослепява и изгаря очите.

Любовта не е вериги. Истинската любов е напротив, освобождение.

Болшинството мъже изживяват два живота - преди и след сватбата. До сватбата те са стройни, бързи, решителни; след сватбата те са дебели, бавни и пасивни.

Съвременните мъже се отнасят към жените по два начина. Или като към проститутка - тоест искат я, но не изпитват към нея уважение. Или напротив, като майка, тоест уважава я, но при това недвусмислено гледат други жени.

Да бъдеш жена означава да зависиш от мъжкото желание, от неговото настроение. А мъжките желания са променливи, като морски вятър. Днес мъжа го влече едно, утре друго. Мъжът е синоним на непостоянството.

Любовта е когато ти чувстваш друга душа. А влечението е влечение. Просто потребност, като глад.

Отговорността - това не е любов. Любовта е отговорност.

Мъжът, способен да разбере жена, по правило, живее с други мъже.

Две неща в живота на жените са абсолютно неизбежни: появата на прах върху мебелите и разочарование от мъж.

Обичащият човек не умира. Той се отправя на Небето заедно със своите възлюбени. Ако, разбира се, може да намери взаимност.

Който не е изпитал отчаяние, той няма да познае и щастие.

Слабостта не е отсъствие на сила. Слабостта е отсъствие на доброта.

Ти можеш да срещнеш своята самота само в тълпата.

Самотата не е просто, когато си сам. Самотата е тогава, когато си един и си обкръжен от тъмнина. Пустота.

Като цяло, от чувството на самота можете да се избавите само по един начин - да започнете да се интересувате от някой освен от самите себе си!

Хаосът е ред, който ти си неспособен да разбереш. Това е истинският ред.

Тъмнината не идва на този свят с ужасни чудовища. Тя играе със слабостите и желанията на човек. И в това е нейната сила - в тези слабости на човека.

Знаеш ли в какво е силата на Слънцето? То не се бои да погледне в Тъмнината.

Ако хората мислят за настоящето си, те биха могли да променят своето бъдеще.

Заплахата е най-ефективният начин за въздействие върху съзнанието.

Властта не е тогава, когато нещо се прави, властта е, когато нещо се подчинява.

Можеш, навярно, да удариш човек. Но ако го биеш, знаейки, че той няма да ти отговори, то тогава е удар по самия себе си.

Човекът без душа е компютър. Каквато и програма да заложиш в него, такава и ще работи.

Човек мрази себе си, понеже не намира в себе си това, което иска да намери.

Много удобно е да обвиниш друг човек в това, в което всъщност, самия ти си виновен.

Всяка борба е илюзия. И в това е Бог. Бог не е борба. Бог е доверие и постъпки.

Кой е казал, че гъсениците винаги се превръщат в пеперуди?

Проблемът на нашият свят не е в източниците на енергия или в научният прогрес, не е в икономиката и не е в политиката, и даже не е в падението на културите, а в това, което става в самите нас.

Платон е изучавал същността на човека, а Аристотел неговото съдържание. Изучавайки същността е винаги по-тежко, отколкото да описваш това, което виждаш. И затова Платон бързо сме го забравили, а Аристотел сме повишили в ранг на велик мъдрец.

На мъдрецът не може да му бъде скучно, защото той винаги има достоен събеседник - той самият.

Мъдрият човек се различава от умният не по това, че е живял повече и знае. Не. Просто мъдрецът вижда нещата в истинската им светлина. Той разбира на какъв фона е нужно да "разгледате" това нещо, за да прояви своят истински "цвят".

Истината плаши, но с нея не страшно.

Бог ни дава не това, което искаме от него, а това което Той счита, че ни е нужно.

Колко е просто да бъдеш щастлив! Просто трябва да разбереш: всичко, което правиш, и всичко, което се случва с теб, е подарък! Ти постоянно получаваш подаръци! Ти или виждаш това и тогава си щастлив, или не, и животът ти се превръща в мъчение, изпълва се със самота и губи всякакъв смисъл.

Изображение: Lucian Freud, Reflection with Two Children (Self-Portrait), 1965, Museo Thyssen-Bornemisza, Madrid - Wikipedia

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност