Любов ♥ Николай ХАЙТОВ

За любовта на старата борика към малкото й детенце ~ с хайтовска сурова нежност, красиво и истинско

Сред дивите пущинаци на Дамлъ дере, под едра скала расте престаряла, мършава борика от миналия век. Короната й е провиснала като чадър, обезобразена от светкавиците, наранена. Иглиците й - оредели. Задуха ли вятър, бабата не пее, не фучи, а тънко и нечуто хърка, задъхана от двата века на гърба си. Клоните й са провиснали като ръце, помахват се и чешат посинялото сиво стебло.

Долу зее пропастта и я очаква. Та кому ли е потребна тя? Катерици върху нея не стъпват, няма в клоните й място за гнезда. Скалите я не щат. Но бабата стърчи, държи се. Наведена, вгледана надолу, в пропастта. Годините ли търси в процепите на скалите?

Взира се бабата в малкото, рошавото борче, поникнало сред сухата трева.

Ето вече цял живот стърчи бориката над урвата и рони семена с надежда да засели пущинака, с копнежа да не е сама. Но вятърът ги отвява, умъртвяват ги скалите, изгниват в реката. Семената, които тя къса направо от сърцето си, стават пред очите й безжизнени трошици… Износи се сърцето й да рони семена… Измършавя! Докато най-сетне едно последно семенце поникна в процепите на скалата…

Поникна една надежда и я разнежи, разтопи я. Бориката цяла се преви над борчето да го защити. Знаеше какво е буря, пърлена беше и от жега, та все повече се накланяше над малкото, все по-близо разпъваше овехтелия си чадър - завет и сенчица да му направи: да не се пречупи, да не прегори нежната му кожица на слънцето. Тя отронваше последните си игли, за да е меко на „детето“.

Не разбираше добрата изкуфяла баба, че ураганът утре ще я тръшне в пропастта, а после щеше да издуха от скалата и нежното, разглезеното й дете.

Снимка: bg.wikipedia.org

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност