Учените синчета ~ Тома ИЗМИРЛИЕВ

Колко е важно да бъдеш учен и колко струват бащините ниви, когато си се видял в пари и власт? За това пише братът на Христо Смирненски, Тома Измирлиев, в своя разказ „Учените синчета”. 

По-големият брат на обичания наш поет, пръв тръгва по пътя на словото. Поет, сатирик, журналист, през 1922 г. заедно с брат си Христо основават сп. „Маскарад”, а през 1924 – хумористичното сп. „Звънар”. Тома отпечатва хумористични произведения във вестник „К’во да е”, сътрудничи на в. „Българан”, „Утринна поща”, „Щурец”, сп. „Червен смях”. След Априлските събития през 1925 г. е преследван от властта, заради участието си в комунистическото партийно разузнаване и списването на „Звънар”. Приживе са отпечатани две негови книги – „Премеждия” (1930, разкази и фейлетони) и стихосбирката „Смях и злъч” (1931). Умира на 40 години. След смъртта му са издадени “Избрани произведения” (1955) и „Краен елемент” (1975).

Живееше си криво-ляво бай Величко в село Криво дере, гледаше си навиците и челядта и минаваше за един от най-хрисимите хорица в селото. Не беше от най-богатите той, но не беше и беден. Имаше си добър имотец: стотина-двеста декара ниви, лозя, тютюнец  пък и някоя и друга парица бе успял да скъта.
Трима синове, като три аслана си имаше бай Величко  хубави, здрави, едри  да им се ненарадваш. Хеле малкият Гошо! Скала момък. Стане рано, още преди татю си, почисти обора, изтимари добитъка, метне се на сивата кобилка, запее, па се емне към нивите  слънцето там да го огрее.
По-големите  Динко и Геню  не бяха дип мераклии за кърска работа. Школото повече ги привличаше. Свършиха селското училище, свършиха и гимназията в града, па взеха да подканват татю си и по-далече да ги прати.
Продаде бай Величко тютюнеца, извади от възглавницата дълго скътваните парици и изпрати момчетата в голямата касаба  голяма наука да учат, та и той покрай тях на старост рахатлък да види.

*
Занизаха се лоши години. Тютюнът изгуби цената си. Житата паднаха. Обезцени се селският труд. А тежък дълг беше поел бае Величко. Мъчно се издържат двама синове в голямия град през тези скъпи времена.
Стане сутрин рано, похапне корав хлебец с лучец или извара и се берне из нивите. Там го огрява слънцето, там го оставя. А пъргавият Гошо му е дясна ръка и пръв помощник.

 Гайрет синко, гайрет  ободрява го хрисимият селяк  година-две още и батю ти ще свърши, след него и Геню. Ще порахатуваме и ние тогава.
Подвирна Гошо весело на воловете, забива дълбоко плуга в земята и отвръща:

 Ех, веднъж да свърши батю, да купим вършачка, че тогава… Тогава ще дойдат хубави дни и за нас.

Но хубавите дни идеха бавно, а лошите ставаха от ден на ден по-тежки и мъчителни. Берекетът беше добър, но отиваше на безценица. Едва стигаше за къщни нужди и за бирника.
Продаде бай Величко лозята, продаде две-три нивици, но издържа до край. Динко свърши голямото школо в столицата, изкра си стажа и стана юрист-консулт в една банка. Година след това и Генко стана адвокат.
Отдъхна си бай Величко. Олекна му. Но здраво олекна и имотеца му  останаха само 30-40 декара нивици, а къщата оголя  сякаш порой беше отвлякъл всичко от нея.
Обедня бай Величко, посърна, отслабна, но сърцето му беше весело. Шега ли е в тия тежки години да изучиш двама синове в столицата?
Седне той вечер в механата, поръча си шишенце гроздова, поотпусне се и заприказва. Говори за туй-онуй, но все гледа да докара приказката за свойте учени момчета:

 Как са, бай Величко, Динко и Геню?  запитва го някой приятел, знаейки слабата му страна.
 Наредиха се момчетата… Динко е консул в София, а Геню…
 Консул? Бре, не думай, бай Величко? Ингилизки или французки?
 Нашенски  гордо отвръща щастливият баща,  а Геню е адвокат. По правото свърши той…
 Ц…ц…ц…  цъкат селяните  умни момчета етищиса ти, Величко, ама много се измъчи. Измъчихте се и ти, и Гошо… Пък и нивиците отидоха…
 Да отидат! Отидоха си техните ниви. Гошовите си стоят, я!… На Динко и Геню не им трябват ниви.
 А бе то така е  обажда се дядо Пани - ама те пак могат да си потърсят своето, нали са адвокате? Знаят! Закона им дава право.
Замисли се бай Величко:
 Право има дядо Пани! Динко и Геню никога няма да го направят, ама де да зная на какви жени ще попаднат!

Качи се бай Величко на талижката, поведе и Гошо в града и му приписа всичките си непродадени ниви, заедно с къщурката…
Зарадва се Гошо. Написа писъмце на батювците си в София, похвали им се за нивиците и ги помоли да събират пари за вършачка.

*
Няколко дни след това пред схлупената къщурка на бай Величко спря хубав автомобил. От колата слезна един непознат господин, а след него Динко и Геню.
Бай Величко едва не полудя от радост, като видя своите момчета докарани, стегнати  истински консули. Хвърли се върху тях и почна да ги прегръща и да скача като дете.
Но Динко и Геню отстраниха от себе си разнежилия се баща и се обърнаха към непознатия:

 Сами виждате, докторе, не е с всичкия си.

После повлякоха злощастния бай Величко вкъщи, налегнаха го върху рогозката, а докторът започна да го чука по главата, коленете и ставите; да му гледа продължително очите и да му задава ред чудновати въпроси, които съвсем объркаха бедния човечец.
Гледаше той с изцъклени от изненада очи момчетата си, ту се усмихваше глупаво, ту потръпваше от ужасен страх и се мъчеше да се изтръгне из ръцете им, мислейки, че са полудели…
Докторът седна и още там написа заключението си:

 Ненормален.

А учените синчета взеха свидетелството, качиха се в автомобила и полетяха към града, където подадоха заявления до съда да анулира прехвърлянето на нивите върху по-малкия брат, понеже  наследователят е ненормален.

От „Разкази и фейлетони”, Изд. „Хемус”, 1947

Снимка: Тома Измирлиев (1895-1935) - bg.wikipedia.org

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност