Ние сме народ, който най-много се самоосмива и самокритикува и най-малко цени своето | Стефан ГИДИКОВ

За особеностите на българския нрав, с думите на известния наш общественик и автор в периодичния печат от началото на миналия век, назаем от статията му „Половата свитост на българина като основа на неговия характер” 

Лесно е да се разбере защо българинът е пресметлив, пестелив и твърде реалист. И защо е голям рационалист: всичко иска да подведе под логични уравнения, да го смели с ума си и да бъде интелектуално ясен и сигурен върху действителността. Той е отличен математик, инженер, механик, естественик, но като художник, артист, музикален талант, поет, литератор и философ сякаш не му достига, дори в силно талантливите прояви, широкият замах на онова замайващо вдъхновение и прозрение, което блика нестеснено и мощно от дълбочините на безогледно унесената душа. В най-поетичните си блянове, в най-фантастичните си видения, в най-романтичните си увлечения вродената му и първична свитост действа като разхладителен и въздържащ фактор и не му позволява да отскочи много високо.

Българският реализъм е твърде приземи и същевременно (или по-добре – тъкмо затова) твърде наивен. Когато българинът каже: това е реално, положително, факт, а особено „положителен факт“, той има увереност, че има насреща си нещо, което е с очевидна и абсолютна доказаност и не търпи възражение. На неговото съзнание надтежава непосредствената брутална сетивност и тя му се налага като единствено научно доловима и неопровержима истина. Липсва му интуицията за двусмисленото, неопределеното, преливното и неуловимото, което не може да се пипне, отграничи, фиксира и измери, но е постоянно в процеса на развиващите се събития и изкълчва изчисленията и предвижданията. От това произтичат простоватост, ограниченост и праволинейност в схващанията и разбиранията и те в сложния обществен, политически и международен живот ни доведоха до недомислия, грешки и катастрофи.

Българинът се вчепква много лесно в резките и отсечени формули, в опростотворените до абсурдност тези, в отчетливо разголените и разграничени обекти, гдето увереността на неговия подозрителен ум може да си отдъхне със сигурност. Сложното и неопределеното му вдъхва страх, колкото и да е съблазнително. Всичко, което изисква от него дълго душевно напрежение, голяма гъвкавост и сложна приспособимост, за да го разбере, усвои или отблъсне, съставя за него загадъчна и опасна област, в която не е уверен за силите си. Той се стреми да бъде начисто с непосредствените данни на средата и битието си, с това, което съставя реалистичното му чувство за здрава и очевидна опора на живот. Всичко онова, което го мами като съблазън и екзалтация и му обещава безкрайни хоризонти на великолепни, но неопределени миражи, го кара да се свива в себе си и да се затваря още по-плътно в тесните рамки на всекидневните си привички.

Свитият човек не е самонадеян, няма широк замах нито в копнежите, нито в замислите си. Той не рискува докрай, не рискува на провала. Най-малките пречки го карат да се отдръпва предпазливо и наново да захваща пак отначало. Тази главоломна упоритост в дребните постижения и рискове, без широк поглед в общото развитие на нещата съставя тъй наречената еснафщина и е пригодна за епохи на тихо стопанско и социално съществуване, но е съвсем безсилна при големите завои на историята, гдето всичко установено се разклаща и обърква.

Който се затваря в черупката си от страх да се впусне в безбрежното море на възможностите, той изработва в себе си индивидуализмът, от жилаво и упорито наистина естество, но който не мери твърде високо и няма щедрия и мощен жест на големите подвизи. Същевременно в свитата и честолюбива душа на такъв дребнав и затворен в себе си индивидуалист се подхранва черна завист и отмъстителност към чужди успехи: щом не можем да се издигнем по-високо, нека съборим ония, които са се издигнали и искат да ни затъмнят.

Свитостта и скритостта вървят успоредно. Успоредно с тях върви и тая съсредоточена, напрегната енергия, готова за борба, за нападение, за отпор, но най-много за противодействие от опърничавост, от инат, за да отмъсти на другите за своята недоволна, свита и скрита душа. Погледнете само в конгреси и конференции тия опнати, здрави и набити лица, често със сключени вежди, с поглед тъмен, навъсен, енергичен, който те изглежда подозрително и във всеки човек търси враг, за да се нахвърли, една странна готовност да открие фронт наляво и надясно, но тъй някак си потайно, като от засада. В осъществение на своите задачи, в защита и борба за своето честолюбие, дори в догонването на възвишени и общочовешки идеи свитият и скрит човек предпочита и е силен в единичните, подземните, конспиративните действия и постъпки, а отбягва несръчно ония, в които се изисква да издържи спокойно и дълготрайно публично състезание, изложено на всички погледи и преценки. Колкото самоуверен и неотстъпчив в тесния кръг на своите отношения със съселяни, съграждани и сънародници, толкова сбитият и скритият издребнява в понижено самочувствие пред чужди хора и всред чужди положения.

Въобще българинът няма жест, той се свени да даде блясък и простор на своето битие, да се изяви самоуверено, гордо, пищно. Често пъти чужденците повече го ценят, отколкото той сам себе си. Той има принизено самочувство и в никоя международна конференция не блещи. Понякога даже се унижава повече, отколкото реалното положение изисква. При подписването на позорния Ньойски договор нашите делегати („парламентарните тигри“) не намериха в душата си смелост поне за един политически жест на протест. Който се стеснява за себе си, той се стеснява и при защитата на своя собствен народ. Бием се като лъвове, а в конференции и конгреси се превръщаме в мишки.

Колко сме сприхави и нетолерантни помежду си, в тесния кръг на нашите вътрешни разправии, толкова сме „хрисими“ и скромни всред чужденците и към чужденците. Нашата голяма толерантност към другите народности е основана на известна вродена доброта, а също и на тая склонност на свитата душа да има принизено съзнание за собственото си достойнство.

Ние сме народ, който най-много се самоосмива и самокритикува и най-малко цени своето. Понякога дори се червим за нашите най-добри и способни хора, за истинските наши добродетели, за най-светлите страници от нашата история. Българинът няма пиетет, уважение и благоговение към кумири и великани, особено към своите първи хора, към своето минало и към ценностите, които вековете са ни завещали. Който няма вяра и уважение към себе си, той е склонен да сведе всичко наоколо си в тинята на присмеха, клеветата и обезценението, за да оправдае своето собствено безсилие и принижение.

Скритият и свит човек не го бива за пазарлъци, за дълги и трудни изчаквания резултатите на една борба, на едно състезание, гдето трябва да прояви най-голяма душевна гъвкавост и издръжливост. Затуй сме лоши търговци и още по-лоши дипломати. Свитият и скрит човек е прям, бърз, отсечен, иска или всичко, или нищо и за един миг може да провали усилията на цели поколения. Той е незаменим герой, когато, обладан от безкористна и възвишена, но едностранна идея, се вплете в някой подвиг, гдето е заложена само неговата лична смелост и непосредствен риск. Там той проявява удивителна доблест и може да се жертва, без да му мигне око. Но тоя отличен герой на засадата, на конспирацията, на бунта, на атентатите, на тъмните и кървави вакханалии, отрупани със съблазнителното и обаятелно рухо на революцията и терора, губи веднага доблест и самообладание, щом го изправиш на зелената маса да отстоява пред културни хора своите идеи и тежнения или задачите на своя народ. Там принижението, малодушието, дори раболепието като последица от вродената свитост на душата вземат връх.

От „Половата свитост на българина като основа на неговия характер”, 1934, сп. „Философски преглед”

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност