Човек има нужда от малко неща, но само докато живее | Иван РАДОЕВ

 Поезия за вечността 

~ КОГАТО СЕ РАЖДАМЕ

На тая земя има скръб и неволи,
надежди, протест, ветрове
.
На тая земя не е винаги пролет,
когато се ражда човек.
Дори да е пълен просторът със звуци,
със песни и дъх на цветя,
детето се ражда със свити юмруци
и с вик проглушава света. 

То още не може да види, да чуе, да пипне, ала народът го чака. Земята постила чиста трева, по която то ще играе. Вятърът разнася тичинков прашец по дърветата, които ще родят плод за него. Небето изсипва топлина в босите му нозе. Народът бавно започва да му дава думи. И един ден то ще се отплати.
Само никога
недейте го учи да бъде послушно,

недете го пази от буря излязла сред път – 
то трябва да види как удря градушката,
да чуе как пада в полето гърмът.
Вий, възрастни, мили, добри, сладкодумни, 
недейте го спира с пословици мъдри и умни! 

Дори да е пълен просторът със звуци, 
със песни и с дъх на цветя,
човекът се ражда със свити юмруци
и с вик проглушава света. 

1955

~ КОГАТО ЖИВЕЕМ

Човек има нужда от малко неща – 
от няколко житни зърна.
Тях той ще положи в земята. Оттук 
всяко зрънце пръста ще пробива,
ще дружат класовете един между друг
и ще стават на нива.
И когато завее над всички поля,
и когато е зима,
ще отворим вратите пред госта: – Ела! 
Яж, другарю! За всички ни има!

Човек има нужда от малко неща: 
една добра дума му трябва.

Нея той никога няма да сложи в земята.
Ще я сложи в сърцето си. Там 
по някакъв сложен закон, непонятен – 
от кръвта ли, от що ли – не знам,
тая дума ще стане на хубава песен
и ще иде при хората: – Хайде на път – 
ще им каже – светът е голям и чудесен!
И хората ще вървят, ще вървят. 

Човек има нужда от малко неща,
за да бди, да лети и да пее.
Човек има нужда от малко неща, 
но само докато живее.

1956

~ КОГАТО УМИРАМЕ

На тая земя има скръб и неволи,
надежди, протест, ветрове.
На тая земя бива някога пролет,
когато умира човек.

Земята! Голямата истина,
отдето започват дървета, цветя и треви,

отдето започва да пее водата пречистена – 
към туй неотменно начало човекът върви.
Върви и мъдрецът, с големи представи зает,
и оня добър шегобиец работник – и тоя
с внезапната болест поет,
и оня на двайсет години – героя.

И има нещо особено, тъжно, несправедливо в това. Има нещо особено тъжно, несправедливо в това, че в същото време една костенурка живее тъпо на дъното на океана цели триста години. 

Но има и нещо особено весело, радостно в това. Радостното е, че човекът не й завижда. Човек умира скоро. И стига
да няма едно похабено приятелство,

да няма на вечната ситост горчивия вкус,
да няма в ръката му белия цвят на предателство,
да няма в живота му думата „пуст”.

И стига да има един лек вятър, който да движи клоните, облаците, знамето – когато умира човек.
1956 
Сливен

От „Свързване”, избрани стихове, ИК „Жанет-45”

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност