Обичай ближния си ♥ Георги МАРКОВ

„Общата човешка необходимост е довела до появата на този човек, който да даде отговора на всички трагични въпроси – „Обичай ближния си“.”

В тия близо две хиляди години светът се научи да приказва, разви изкуството за произнасяне на думи, стана много словоохотлив. В сравнение със Средновековието даже, думите днес са в пълна инфлация. Въздухът гъмжи от милиарди, милиарди думи без стойност. И не зная дали тази инфлация на думите не значи инфлация на мислите, на чувствата, на отношенията.

Но защо аз мисля, че светът е станал по-безнадежден?

Преди 1973 година на същата тази наша, странна планета, в същия район, който днес отразява най-острия конфликт на годината, се е появил – символично или действително – онзи, който се е нарекъл Божи син. Онзи, който в гниещия въздух на страховитата Римска империя, във времената на същата жестокост, която имаме днес, на същото човешко падение, канибалство, безверие и омраза, идваше да каже: „Обичай ближния си“.

Не зная и не ме интересуват роднинските връзки на Исус Христос със светците от Стария или Новия завет, нито календарната йерархия има някакво значение за, може би, най-простата и най-ясна мисъл някога произнесена на земята: „Обичай ближния си.“

Сигурно е едно, че преди 1973 години общата човешка необходимост е довела до появата на този човек, който да даде отговора на всички трагични въпроси – „Обичай ближния си“. Вероятно и преди Христос любовта към ближния е била проповядвана от древни мъдреци, но той бе първият който я постави като основен закон на човешките отношения, като синтез на мъдрост и светлина към бъдещето.

„Обичай ближния си“ включва в себе си другите закони срещу престъплението: не убивай, не кради, не лъжи, не прелюбодействувай. Но какво всъщност значи да обичаме ближните си? Мисля, че това има малко общо с даването на едната излишна риза и много повече общо с даването на другата буза, след като са ви ударили по първата. А „ближният“ значи всеки човек, с когото по някакъв пряк или косвен начин сме свързани. Любовта към ближния не е декларирано предварително абстрактно чувство спрямо ближните, не е свързано със задължителна позитивна оценка на техните действия, нито само помагане на ония, които са в беда.

За мен любовта към ближния е преди всичко РАЗБИРАНЕТО на ближния. И тук ние се докосваме до най-огромния въпрос, стоящ вечно пред човека – разбирането, като преодоляване на огромните разстояния между отделните човешки същества. Разбиране, което не значи непременно приемане, което не значи непременно отхвърляне, а е ПРИБЛИЖАВАНЕ. Много от бедите в нашите отношения идват от това, че ние така често приемаме или отхвърляме другите, без да сме ги разбрали, както така често осъждаме и оправдаваме без да разбираме. Самото РАЗБИРАНЕ е любовта, защото не може да има приближаване, близко проникване, усещане отблизо, без присъствието на любов. Проумяването на един човек, колкото и относително да изглежда (все пак един човек е една планета), ни избавя от погрешно отношение и погрешни действия. Но разбирането не е и не може да бъде едностранен процес – говоря за човешките отношения, а не за разбирането на мотор или механизъм. Разбирането задължително води до онзи момент на взаимност, когато хората се срещат. Разбирането е среща на един човек и друг човек. Но твърде често се случва единият да пристигне на срещата, а другия да го няма. И тогава, по силата на необяснима логика, първият тръгва назад, вместо да продължи, вместо да търси, вместо на всяка цена да срещне другия в каквато и дупка да се е скрил. И в този случай приближаването е по-скоро резултат на любопитство или външен интерес, но не плод на обич.

Сигурно обичта към ближните изисква най-високи нравствени и интелектуални качества. Не е никак лесно да обичаш другите. Много по-лесно е да ги мразиш, което преведено със същия език значи – да не ги разбираш. Мога да кажа съвсем категорично, че не зная разбиране, което да не е довело до любов, и не зная омраза, която да е довела до разбиране. Поговорката, че любовта била сляпа, може да има някакво значение само в сексуалните отношения между мъже и жени. А в действителност сляпа е само омразата.

„Обичай ближния си!“ беше апелът на един човек, или Бог, за разбиране, за мир и щастие между хората. Проследявайки тия две хиляди години, човек вижда как този повик бива прегърнат от милиони хора като едничък източник на надежда. Не говоря за създаването на религията с нейните институти, ритуали и идеологии. Говоря за простото осъзнаване на необходимостта хората да се разбират. Говоря за огромните надежди, с които времето е хранило човечеството. Ако вземем най-абстрактните блянове, като бъдещия рай или бъдещото царство на справедливостта, в църковния или политическия смисъл – това са времена на всеобщо човешко разбиране, времена на любов. Вярата в този най-велик принцип е крепяла хората в първите дни на християнското движение; и по-късно, през мрачните средни векове, когато институтите на църквата се превръщат в огнища на омразата, фанатизма и неразбирането; и още по-късно, когато човечеството се опитва да възроди този принцип чрез нови учения и движения. Работата е там, че при огромния напредък на „декора“, на техниката и науката, които би трябвало поне да стимулират разбирането и любовта между хората, ние едва ли можем да забележим някаква разлика между времето на фарисеите и времето на другарите. Нашето време е по-безнадеждно, тъкмо защото е далеч по-цивилизовано, тъкмо защото науката и техниката не можаха да стопят разстоянията от човек до човека, нито помогнаха за изграждането на вътрешно хармонични човешки общества. Нашето време е по-безнадеждно, защото няма илюзии за бъдещето, като че върху всичко тегне предопределеността на вечното неразбиране, на вечната омраза. „Обичай ближния си“ днес дори не носи романтичното очарование от миналия век, а предизвиква скептични усмивки. „Знаем ги тия!“

И нещо повече. Както никога в цялата своя предишна история, днес ние изпитваме върху гърба си обратния повик: „Мрази ближния си“ Или: „Не го разбирай, няма за какво да го разбираш!“ До тия две изречения човек може да сведе цялата същност на теорията за класовата борба, на всевъзможните расови и национални теории. Да вярваш в теорията за класовата борба, значи да вярваш, че омразата, насилието, душевната пустота, умствената тъпост, слепотата, безчувствеността са единствената алтернатива на човешкия живот. Цели съвременни държави, с огромни територии и население, се опитват да вкоренят във всяко човешко същество принципа на взаимното неразбиране. Може ли някой някъде да ми посочи дори един пасаж от партиен комунистически документ, в който да има поне следи на някаква любов към хората, към човечеството и дори към определена група хора, да кажем пролетариата? Онова, което съществува, в най-добрия случай са помпозни декларации от празни красиви думи, от които лъха банална и студена демагогия. Нима сте чули някога някой партиен агитатор да проповядва разбиране на противника? Що се отнася до отсамния свят, тук църквата и държавата са намерили за по-удобно да предоставят тази работа на Бога. „Обичай ближния си“ се е превърнала в празна красива фраза, която от Коледа на Коледа снася по едно яйце на благодеянието за сиропиталища и болници. Подарете известна сума на просяците и вие наистина обичате ближните си. Това не се различава много от Нероновото: „Дайте на просяците трохите!“ Що се отнася до необходимостта от разбиране, съвременната цивилизация заменя функциите на свещеника-изповедник с тази на доктора-психиатър. Все повече и повече хора, които срещам тук, ми казват: „Моят психиатър“. И се разминават едни други като пътуващи безцелно из космоса самотни астероиди, неспособни дори да се сблъскат. Ние не обичаме другите, защото не ги разбираме. Ние ги порицаваме, съдим ги, отхвърляме ги, мразим ги, бягаме от тях, или пък обратното – прегръщаме ги, правим им подаръци, обсипваме ги с хубави думи и си вярваме, че ги обичаме – без някога да сме се опитали да се приближим истински до тях, да ги разберем. Помежду нас стоят планини от предразсъдъци, върхове от нови и стари лъжи, пропасти, пълни с вода или огън. И по-лесното е да се върнем назад.

А всички знаем – или ако не знаем, то поне чувствуваме – че човекът, светът, имат едно-единствено спасение, един-единствен път, една-единствена реална промяна, ако тази планета ще продължи да съществува –

ОБИЧАЙ БЛИЖНИЯ СИ.

Снимки: danassays.wordpress.com, northcountrypublicradio.org

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност