У българите взе връх плиткото чувстване на лично достойнство, т.е. липсата на мярка за приличие | Антон СТРАШИМИРОВ

(От ляво надясно: Христо Силянов, София Малиновска-Силянова, Тодор Добринович, Антон Страшимиров, Стефка Страшимирова, Михаил Герджиков, Пейо Яворов, 1904 г.)

Основни черти на народната ни психология

Нашето недоверие в издръжливостта на народа ни, от една страна, и възторженото прехвалване на делата му, от друга, идат от едно основно заблуждение, което се крие в самите нас, неговите ръководители. Ние не търсим своя народ в самите себе – в душите си, в характера си, в кръвта си, в своя темперамент, – а го търсим някъде вън, в някакъв неизвестен за нас човек, в „човека на българската тълпа”.

Такова становище у ръководителите на един народ срещаме само в Русия, където единствено се влага в понятието интелигенция някакво делене и късане на едната и съща плът. А нещо подобно е недопустимо дори в страни като Германия, където и досега се отличават благородници от тълпа. Пък у нас то създава неестественото положение – едни да се чувстват настрани от вихъра на деянията и с тържествеността на олимпийци да редят хвалби или хули за другите – неизвестните други, които с гърдите си чертаят съдбините на поколенията.
А който не е бягал от народа си през трите последователни наши войни, той ще да е преживял, видял, срещал и чул всичко необходимо, за да е ясен и точен в преценката на своя народ – преценка, постигана през сами себе. Днес, след такива бурни и всестранни проявления на българина като човек, гражданин и войник – днес, казвам, наистина не е мъчно да налучкаме една основа за наша народна самопреценка.
Коя е тя?

Немците – офицери и войници – говорят много за политика, за минало и бъдеще на народите, за особените достойнства – свои и на различните си противници, за тежестите на войната и за неизвестностите на утрешния ден. И ако те у нас изглеждат тъй мълчаливи, то не е само защото не си разбираме от езика, а защото ние, българи и немци, като народи сме на твърде различни стъпала на историческо развитие.

Малко трябва, за да се схване тази разлика. Ние, българите, горещо търсим да убедим и себе, и света в нашите военни качества и върху правата си над известни земи, които ни бяха отнели предишните ни съюзници. Прочее ние доказваме превъзходствата си и още – непорочния идеал, който преследваме: национално обединение. И говорим ние изключително на тези две теми – вдъхновители на нашата бойна готовност. Като че ли светът не е проглушен с тях от нашите дела…
Как снизходително се усмихват германците на тази ни наивност! Но и те имат такава, на която ние обаче не се смеем, а се учудваме. Немецът говори не върху качествата и правата на германския народ – тези работи са минала история за него. Той важно, строго и убедително тълкува друго – дига пръст и като ви гали със светлия си поглед, реди:
– Aber завладяхме Белгия… заехме прилична част от Франция… отнехме Полша и Галиция от русите… прогонихме Англия от Дарданелите… Сега с вас прегазихме Сърбия, Черна гора и Румъния… А ето, наказахме и Италия. Aber – в година и половина – wir haben gut gearbeitet, nicht? (ние добре поработихме, нали?).
Цял свят е поразен от страшната мощ на Германия, а тези грамадни наивни прусаци лепят коляно о нашето и се мъчат да ни убедят не че са чудодейци, не, ами… че са добре поработили досега! Кажете го, привършили са половината си работа, та… ще довършат някак и другата половина, добър е господ…

Ние, българите – хората на кървавия труд, на работата, и хората на тъмно недоверие в съдбата, на песимизма, – ние днес говорим само за слава и за право, а немците – хората на всесветско влияние и на всесветска мощ, те идат да ни подсещат само за работа.
Не сме ли ние изместили основата на своето обществено самочувство, а оттам и основата на народното ни самоопознаване, на нашата племенна самопреценка? Не сме ли ние зашеметени от вихъра на събитията и поради назадналост не сме ли се отклонили от съответни за народния ни дух път на развитие, на постепенност?

Не бива да се съмняваме във високата морална стойност на възторга, който ни вдъхновява в кръвопролитните войни от пет години насам. Но и не бива да забравяме, че един калeн в изпитни народ като нашия, със здрав смисъл и с железен юмрук – че такъв народ не възприема венцехваленията: те му са чужди, не хранят душата му, даже го довеждат до сарказъм и несериозност в самата работа. И още – не трябва да забравяме, че българинът, тъй злополучен в своята история, такъв в политическата си съдба pechvogel, както казват немците, че той не се отърсва от отрицателните си качества с хули и понижения или чрез затвори и присъди. Наопаки, хулата – ниското преценяване на моралната му мощ – ще го хвърли в униние и в безразличие. С хули и враждебност ние бихме заставили българския народ да понася и най-непоносимото, но не бихме го въздигнали до съзнателна издръжливост.

Нужно е да сме наясно с народа си чрез своята душа и да откриваме пътищата на българското бъдеще с любов и вяра, като такива на нашето лично бъдеще.
Българите в хилядагодишната си история все ще да са проявили едни постоянни черти, които – документирани – биха и сега служили за пунктуване контурите на националната ни психология.

Общи черти

Двойното робство – под гръцката църква и под турската държава – е упражнило известно влияние върху характера на народа ни изцяло. Поради абсолютния теократизъм в турския държавен строй гръцкият патриарх постепенно се е оформил не само като църковен глава на православните християни в Европейска Турция, но и като техен светски глава. Така за българите в Турция се е създало второто робство – под гърцизма. И при националното ни възраждане в ново време кървавите страсти, които са били застъпвани от нашите въстаници в планините, се пренесли в самите черкви: не се е считало за недостойно да се бият попове и владици, щом те са гърци… Така у българите се е потъпкало и онова съкровено чинопочитание, което се насажда от църквата край религиозния мистицизъм и в което се корени началото на всеки пиетизъм и на всяко съзнание за човешкото нищожество сред безкрая на вселената. Това обстоятелство, при наличната културна назадналост въобще на всички народи в Турция, е създало у българите други две черти: 1) къса мисъл, отблъсната от всяка съзерцателност (от философия и от мечтателни построения), и 2) плитко чувстване на личното достойнство (липса на мярка за приличие).

С дадените горе четири общи отрицателни черти българите сочат днес твърде невъзпитани и противни дебелаци. А новото време – голямото колело на европейската цивилизация – дойде да покруси и нашия старинен бит, който – колкото и задушаван от двойното робство през векове – криеше богат източник на понятия за чест и приличие у един народ с бляскаво минало.

А едно зло не иде само. В народните маси взе връх общото отрицателно в българския характер: раздуха се липсата на взаимно тачене и на скрита враждебност към всяка власт, та се разголи късата българска мисъл. Така отричането, от една страна, на властници и управници, а, от друга – на философи и идеалисти, доведе до отричане на идея и чест, та у българите взе връх плиткото чувстване на лично достойнство, т.е. липсата на мярка за приличие. И тъмни демагози пристъпиха съзнателно да спекулират с общите наши отрицателни черти; те създадоха внушителна организация в селските маси с основно начало: да не се приемат в нея образовани хора… Интелигенцията биде обявена за безхарактерна, отрече й се всяка творческа роля, а очебийното, създадено вече добро от творчеството на образованите ни хора, се клеймеше като плитко и спекулативно подражателство.

Защото в мъчителния процес на обновлението у нас и преди не еднъж проблясваше една положителна черта у народа ни, която изкупва всичко друго: българинът не е лекомислен и по сила на това не само инстинктивно, но и съзнателно се опълчва срещу опасни подхлъзвания у околните си.
Първият голям гражданствен скандал (престъпна спекула с обществени суми) се разкри някога в Свищов (вратата на Мизия тогава за към Запад). Потресе се всичко живо в областта и злото се задуши в зародиш: и до днес Мизия е най-запазена от разтление (изключение правеше Плевен като нововъздигнат и затова гражданствено нециментиран още център). Острият граждански упадък в Тракия издаде своя временен и специфичен характер с това, че тъкмо Тракия издигна не само най-характерни държавници, но и плеяда най-крупни фигури в македонските революционни борби: Дядо Марко Лерински (Георги Иванов от Котел); Кръстю Асенов и Чудомир Кантарджиев от Сливен, Михаил Герджиков, Мерджанов и Орлов от Пловдив; Нунков от Чирпан; Гарванов, Дечев, Васил Попов и Жеков от Стара Загора; Гешанов от Панагюрище; Таню Николов от Хасково; Кондов, Равашола и Воденичаров от Бургас. А Западна България, нашите шопи, малко се обзеха наистина от обновлението, но и никак не се засегнаха от разтлеене. Струва да се запомни трагедията на един секретар-бирник в Царибродско: човекът проигра на комар незначителна общинска сума и по японски пример (това беше през руско-японската война) си извърши харакири.

Щом се вгледаме близо в себе си, дори когато си турим най-черни очила, не можем да не признаем за основна наша черта строгост и сериозност.
Ние нямахме благородници, а в освободителните борби събитията отбиха настрани заможните ни слоеве от турско време. И обществото у нас се ръководи все още само от образованите хора, които нямат никакъв друг капитал освен знанията и способностите си. При тоя ход на нещата естествено беше за всяка обществена неуредица вината да падне върху „интелигенцията”. И във фазиса на опасното обновление нея хулихме и очернихме ние. Между това двете най-многобройни корпорации от българските образовани люде – учителството и съдиите – се държаха в самия разгар на нравственото крушение така, че наистина биха правили чест на всяка страна. Ще си спомните: в ония години един гимназиален директор се изхитри да продаде на училищната библиотека своята вехта енциклопедия – направи „гешефт” на държавна сметка… Пламна и възбуя цялото учителство в страната: свикаха конгрес и с главоломен шум изгониха провинения директор из средата си. Нима това ожесточение у 10 000 образовани българи не се дължеше на очевидното желание у тях така да се постъпва с всеки безхарактерник.

Учителите и съдиите са най-широкият слой от нашите образовани хора. И горната илюстрация е достатъчна, за да махне черните ни очила. Но изводите от тази илюстрация не бива да бъдат прекалени. Ние – учени и прости – в своята културна назадналост не може да не сме тромави. Най-добрият български прост работник, като изключим присъщата му трезвеност, стои по-долу от най-обикновения прост европейски работник. А същото е с нашия човек от всички обществени стъпала. Значи същото е и с образованите ни хора. Нам липсва още психична култура.
Но днес имаме данни, за да се убедим, че макар да сме най-новата държава в Балканите, у нас все пак е много повече творено в даден период, отколкото например у най-богатата из съседните ни държави – в Румъния. 

Прочее в период от 40 години България в Добруджа е преварила старата и богата Румъния по всичко: в основни и професионални училища, в скотовъдство, в рационално земеделие и в модерни пътни съобщения!
При наличността на такава трескава творческа дейност да виждам все пак селските ни маси обзети от лошата българска черта на нетачене, неценене, на общо отрицателство и от липса на мярка за приличие – това все още е обяснимо: приобщеното лошо в характера на народа ни през дълги векове двойно робство не тъй лесно ще се отстрани. Но фактът, че същото проявиха и най-първите представители на нашите образовани слоеве, показва и открива колко дълбоки са у нас отрицателните общи черти, които ни са придадени от последните кървави векове.

Когато в „Бай Ганьо” всеки от нас откриваше частица от себе си, из няколко софийски салони се разнасяше някакво старинно руско книжле, в което се описва как един руски мужик „тръгнал из Европа”. И българи с висше образование отсичаха: „Тю, бре, и „Бай Ганьо” не било наше!” А когато Ботевата балада „Хаджи Димитър” се пееше вече даже от родопските помаци като българска народна песен, тогава един голям наш поет излезе в печата да доказва, че Ботев заел тази си балада от италианска такава… Не бе мислимо един голям поет и въобще не е мислимо образовани хора да не знаят, че поетическите сюжети са достояние на живота, а не на авторите и че на еднакви такива са се спирали – и са ги обработвали – множество автори. Горната непристойност се дължеше на общите у нас лоши черти: липса на взаимно тачене, пренебрегване потребния за всяко общество подбор от даровити хора и лесно прекрачване мярката на приличие.

От: „Книга за българите”, Антон Страшимиров (със съкращения)

Снимка: От ляво надясно: Христо Силянов, София Малиновска-Силянова, Тодор Добринович, Антон Страшимиров, Стефка Страшимирова, Михаил Герджиков, Пейо Яворов, 1904 г. - ОА Public domain

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност