Пълният стомах е мощна опора за поезията ~ Джеръм К. ДЖЕРЪМ

(Photograph of Jerome published in the 1890s)

 За яденето и пиенето

Винаги, още от детството си, съм обичал да ям и да пия – а в ония ранни години особено ми харесваше да ям. Пък и апетит имах тогава, трябва да ви кажа, и от храносмилането си също не можех да се оплача. 

Момчето не познава насладата на ситостта, защото никога не е достатъчно сито. То не може да протегне крака, да сложи ръце зад главата си, да затвори очи и да се потопи в онова неземно блаженство, в което потъва добре хапналият възрастен човек. На момчето му е все едно как е вечеряло, докато за мъжа вечерята прилича на вълшебно питие, благодарение на което светът му изглежда по-светъл и по-добър. Похапналият с наслада човек започва да изпитва най-нежна обич към околните. Той ласкаво милва котката, наричайки я „бедното писенце“ с глас, пропит от най-мили чувства. Изпитва жалост към немския духов оркестър на площада и се тревожи дали на музикантите не им е студено. В тия минути той дори престава да мрази роднините на жена си.

Хубавата вечеря пробужда всичко най-добро, което се крие у човека. Благодарение на нейното благотворно въздействие, затворените и мрачните стават общителни и приказливи. Хапливите и надути типове, които се разходждат през целия ден с такъв израз на лицето, сякаш се хранят с оцет и английска сол, след вечерята грейват от усмивки, проявяват склонност да милват малките деца по главата и намекват – наистина съвсем неопределено – за шестпенсова монета. Сериозните млади хора се съживяват и стават сдържано весели, а мустакатите млади сноби забравят да се държат надуто и стават по-приветливи към околните.

След вечерята аз винаги ставам сантиментален. Единствено след вечеря съм способен да оценя истинската стойност на един любовен роман например. Когато героят, едва сдържащ риданията си, я притиска до сърцето си в последна безумна прегръдка, на мен ми става така тъжно, сякаш, раздавайки картите за вист, на себе си съм си дал само две точки. А когато героинята в края на краищата умира, аз се заливам от сълзи. Ако прочета такава една история сутрин, сигурно само ще се усмихна иронично. Храносмилането, или по-точно лошото храносмилане, оказва необикновено въздействие на сърцето. Когато имам намерение да напиша нещо много трогателно – искам да кажа, когато имам намерение да се опитам да напиша нещо трогателно, – изяждам един час преди това пълна чиния препечени кифли с масло. Седнал после пред писмената си маса, аз изпитвам силна меланхолия. Представям си любовници с разбити сърца, които се разделят завинаги пред градинската врата край безлюден път, а около тях все повече се сгъстява печалният мрак и само далечното подрънкване на хлопка, окачена на врата на някоя овца, нарушава наситената с тъга тишина. Виждам немощни старци, които съзерцават увехнали цветя, докато погледът им се замъгли от сълзи. Мяркат ми се нежни млади момичета, които се взират през отворените прозорци в очакване, но „той все не идва“, а безрадостните години се изнизват една след друга и слънчеворусите коси сивеят и редеят все повече и повече. Децата, които те някога са бавили, са станали възрастни мъже и жени със свои собствени грижи. Връстниците, с които са лудували на младини, лежат безмълвни под полюшваната от вятъра трева. А те все чакат и се взират, докато не се промъкнат и не ги обкръжат плътно зловещите сенки на неведомата вечна нощ и светът е неговите дребни тревоги и пълнения не се изгуби от измъчените им очи.

Виждам посинели трупове, подхвърляни от разпенени вълни, смъртни ложета, потопени в горчиви сълзи, гробове в безлюдни пустини. Чувам сърцераздирателни вопли на жени, жални стонове на малки деца, мъчителни изхлипвания на силни мъже. И всичко това се дължи само на препечените кифли. Овнешката пържола и чаша шампанско не са в състояние да ми внушат нито една меланхолична мисъл.

Пълният стомах е мощна опора за поезията. Нито едно преживяване не може да възникне на гладно сърце. Ние нямаме нито време, нито желание да се занимаваме с нечия въображаема скрьб, преди да сме се отървали от собствените си действителни страдания. Не можем да въздишаме над мъртви птиченца, когато съдебният пристав описва имуществото ни, и никак не ни вълнува дали е топла, студена или просто хладна усмивката на любимата, когато си блъскаме главата откъде да намерим един шилинг.

Глупавите хора – когато с такова пренебрежение казвам „глупавите хора“, имам пред вид ония, които не споделят разбиранията ми, защото ако има нещо, което да презирам най-много, това е човек, чието мнение не съвпада точно с моето по всички въпроси. Та – повтарям — глупавите хора, които никога не са изпитвали нито нравствени, нито физически страдания, твърдят, че нравствените страдания били далеч по-мъчителни от физическите. Каква трогателна и романтична теория! Колко е успокоителна тя за влюбения младок, който гледа снизходително на нещастния гладен скитник с мъртвешки бледо лице и си мисли: „Ах, колко си щастлив ти в сравнение с мен!“ И колко е утешителна за затлъстелите възрастни джентълмени, които дърдорят глупости за предимствата на бедността пред богатството. Всичко това е безсмислица и чисто лицемерие. Главоболието бързо те кара да забравиш сърдечната болка. Счупеният пръст прогонва всички спомени, свързани с празния стол до тебе. А когато човек е истински гладен, той не изпитва нищо друго освен чувство на глад.

Всъщност аз започнах този разказ с намерение да пиша за яденето и пиенето, но дотук се ограничавах само с първата част на въпроса. Причината е в това, че пиенето е едно от тези занимания, за които не е препоръчително да показваш много голяма осведоменост. Минаха времената, когато се считаше за мъжествено всяка почер да си лягаш пиян. Днес трезвата глава и твърдата ръка не се разглеждат вече като белези на женственост. Напротив, в нашия западащ век алкохолният дъх, подпухналото лице, несигурната походка и дрезгавият глас се смятат за отличителни черти на нехранимайкото, а не на джентълмена.

И все пак дори в наши дни човешката жажда е наистина нещо свръхестествено. Ние пием непрекъснато по един или друг повод. Човек изобщо не се чувствува спокоен, ако пред него не стои чаша. Ние пием преди ядене, по време на ядене и след ядене. Пием, когато се срещнем с приятел и когато се разделяме с приятел. Пием, когато говорим, когато четем, когато мислим. Пием за здравето на другите и рушим собственото си здраве. Пием за кралицата, за армията, за дамите и за всичко, за което може да се пие. И ако случайно изчерпим всички тези поводи, сигурно бихме пили дори за здравето на тъщите си.

Тук му е мястото да кажа, че ние никога и нищо не ядем за нечие здраве – само пием. А защо някой път да не изядем например една пита с плодове за успеха на някого?

Признавам, че за мен е съвсем непонятна постоянната нужда да се пийне, която изпитват повечето хора. Бих могъл все пак да разбера ония, които пият, за да прогонят грижите си или за да забравят мрачните си мисли. Мога да разбера също и влечението на примитивните хора към виното. О, да, разбира се, нас пиянството ни шокира! Ние, които живеем в уютни домове и се ползуваме от всички удобства и радости на живота, се възмущаваме от обитателите на влажни мазета и студени тавани, които бягат от жалките си дупки и се стремят към светлината и топлината на кръчмата, където могат, макар и за кратко, да отплуват по течението на джина – това подобие на Лета – по-далеч от своя неугледен свят.

Но преди да ахнете от ужас по повод техния безобразен живот, помислете какъв е в действителност „животът“ на тези нещастници. Представете си мизерното, скотското съществуване, което водят година след година в тесните вонещи дупки, където те, наблъскани като сардели, вегетират, боледуват и спят; където пищят и се бият мърляви деца, където раздърпани и кресливи жени се карат, ругаят и натякват; където улиците ехтят от псувни, а в къщите царят хаос, зловоние и скандали.

Помислете, че за тези лишени от духовен живот хора, прекрасният цвят на живота изглежда само изсъхнал и безплоден стрък. Конят в конюшнята вдъхва аромата на прясното сено и с удоволствие дъвче зрелия овес. Дворното куче, което дреме на слънце пред колибката си, сънува прекрасен сън – хубав лов, по време на който то тича през росното поле – и се събужда с радостен лай, за да близне ръката, която го милва. А в тъмния живот на тези хора не прониква нито един слънчев лъч. От минутата, в която се измъкнат сутрин от неудобните си легла, до момента, когато отново се отпуснат в тях, те не изживяват нито миг истински живот. Почивката, развлечението, общуването с други хора са им неизвестни. Радостта, тъгата, смехът, сълзите, любовта, приятелството са празни думи за тях. От деня, когато детският им поглед за първи път обхване мрачния свят, който ги заобикаля, до деня, когато с проклятие затворят очи завинаги и заровят останките им някъде в земята, те никога не усещат човешка топлота и ласка. Не ги вълнува никаква мисъл или чувство, не ги крепи никаква надежда. И защо в името на милосърдния бог да не давят с вино тъжната си участ, за да усещат поне за един кратък миг, че живеят?

Да, може да разсъждаваме колкото си искаме за чувствата, но изворът на истинското щастие си остава стомахът. Кухнята е главният храм, в който ние се молим. Разпаленото огнище е олтарът, в който гори неугасимият огън на весталките, а готвачът е нашият върховен жрец. Той е всемогъщ и добър вълшебник. Той лекува всички мъки и грижи. Той премахва всяка вражда и омраза и краси любовта. Велик е нашият бог и готвачът е неговият пророк. Така че – да ядем, да пием и да се веселим.

От: „On Eating and Drinking”, 1886 (със съкращения)
Снимка: Photograph of Jerome published in the 1890s, en.wikipedia.org