„Недокосната книга на лавицата е пропиляна амуниция.“
Хенри Милър (1891 ~ 1980) е всепризнат като един от американските писатели с най-мощно влияние, заради необикновените му романи, пълни с автобиографични, еротични, философски, мистични елементи.
В работата на Милър е отразено неговото убеждение е, че съвременният човек е обречен на безцелно съществуване, защото се страхува да наруши забраните на обществото и да признае значението на вродени импулси.
Henry Miller, 1940 (Portrait by Carl Van Vechten)
Как мразим да си признаем, че не бихме искали нищо повече от това да сме роб! Роб и господар едновременно! Дори в любовта, робът винаги е господар под прикритие.
Мъжът който трябва да завладее жената, да я подчини, да я пречупи с волята си, да я оформи според желанията си – нима той не е роб на робинята си? Колко е лесно в тази връзка за жената да разстрои балансът на силите!
Мъжът, който признава пред себе си, че е страхливец е направил стъпка към овладяването на страха си, но мъжът, който честно го признава на всеки, който иска от вас да го видите като такъв и да се държите с него като такъв, е на път да се превърне в герой.
Мъжът, който признава не само пред себе си, но и пред другите мъже и дори пред жената, която обожава, че тя може да го върти на пръста си, че е безпомощен когато става въпрос за другия пол, обикновено открива, че има повече власт от двамата.
Нищо не пречупва една жена по-бързо от абсолютната капитулация. Жената е готова да се съпротивлява, да бъде под обсада: тренирана е да се държи по този начин. Когато не срещне съпротива от другата страна, тя попада стремително в капана.
Да можеш да се отдадеш напълно и изцяло е най-великият лукс, който ни позволява живота. Истинската любов започва само в този момент на разпад.
Личният живот е изцяло основан на зависимост, взаимна зависимост. Обществото е съвкупност от хора, всичките взаимозависими. Съществува друг, по-богат живот отвъд булото на обществото, отвъд личното, но не можем да го опознаем, да го постигнем, без първо да пропътуваме висините и дълбините на личната джунгла.
Да се отдадеш абсолютно и безрезервно на жената, която обичаш, да строшиш всички окови, освен желанието да не я загубиш – това е най-ужасната окова на света.
За да се превърне във великия любовник, магнетичен и катализиращ, ослепителния фокус и вдъхновение на света, човек първо трябва да преживее висшата мъдрост на това де е пълен глупак.
Мъжът, чието голямо сърце го въвежда в беда и провал е неустоим за жената. На обичащата жена, тоест.
А колкото до онези, които просто искат да бъдат обичани, ничия любов, колкото и да е силна, не ще ги задоволи.
В свят толкова гладен за любов не е изненадващо, че мъжете и жените са заслепени от лукса и блясъка на собственото си рефлектирано его. Нищо чудно, че изстрела на револвера е последна призовка.
Ако една жена е способна да събуди любов у един мъж, тя трябва да може да буди любов и у други мъже. Да обичаш или да бъдеш обичан не е престъпление. Истинското престъпление е да накараш един човек да вярва, че тя или той е единственият, когото някога ще обичаш.
Единственото нещо, от което не можем никога да имаме достатъчно, е любовта. И единственото нещо, от което не можем да дадем достатъчно, е любовта.
Някои хора, лишени от собствения си блясък, се стремят да се сдобият с душата и духа, на онези, които ги привличат. Те улавят всеки лъч светлина. Отразяват я с всеки фасет на гладното си същество. Щом светлината се насочи към тях, моментално лумват и също толкова бързо изгасват. Колкото по-силна е светлината, която ги огрява, толкова по-блестящи – и ослепителни – изглеждат. Те са особено опасни за лъчезарните хора. Точно тези ярки, неизтощими слънца най-страстно ги привличат...
Ако някой ти каже, че има нужда от време за да разбере дали се нуждае от теб - тръгвай си, без да даваш обяснения!
Човешкото сърце не може да се разбие. То само изглежда разбито. В крайна сметка страда душата. Но и при душата има достатъчно сили, ако искате да я възкресите.
Никога не съм помагал на никого от благи подбуди - аз съм помагал само защото не мога иначе.
Да се заставиш да не мислиш, е постижение, изключително здравословно постижение. Да мълчиш през целия ден, да не погледнеш вестник, да не слушаш радио, да не надаваш ухо на слуховете, да се отдадеш на леност, напълно безразличен към съдбата на света, е най-доброто лекарство, което можеш да си доставиш.
За да полудееш, трябва като начало да имаш натрупани в себе си ужасно много нормалност и здрав разум.
Истински сериозният човек е весел, почти безгрижен. Презирах хората, които нямайки своя собствена същностна тежест, се занимават с проблемите на света. Човекът, който непрестанно се тревожи за състоянието на човечеството, или няма свои собствени проблеми, или не желае да ги осъзнае. Говори за множеството, не за малцината освободени, които, промислили нещата са привилегировани да се идентифицират с цялото човечество и по този начин да се наслаждават на най-големия лукс – да служиш на другите.
Лудият демонстрира постоянен интерес към логиката!
Когато си наясно със себе си, няма значение какво знаме се вее над главата ти, кой какво притежава и дали говориш на английски, или на мононгахела.
Отсъствието на вестници, отсъствието на новини за онова, което людете вършат в различни краища на света, за да направят живота по-поносим или по-непоносим, е най-великата благодат.
Ако можехме просто да премахнем пресата, щяхме да осъществим огромен напредък, сигурен съм. Вестниците раждат лъжи, омраза, алчност, завист, подозрителност, страх, злоба. Нямаме нужда от истината във вида, в който ни я поднасят ежедневниците. Нуждаем се от покой и уединение, и леност.
Ако можехме всички да обявим стачка и да спрем да се интересуваме какво прави съседът ни, щяхме да удължим живота си. Бихме могли да се научим да се справяме без телефон, радио и вестници, без каквито и да било машини, без заводи, без мелници, без рудници, без експлозиви, без бойни кораби, без политици, без адвокати, без консерви, без всякакви джунджурии, даже и без ножчета за бръснене или целофан, или цигари, или пари.
Това са въздушни кули, знам. Хората стачкуват единствено за по-добри условия на труд, по-високи заплати, повече възможности да станат нещо различно от това, което са.
Да можехме да разберем, че единственото, което животът цели да ни научи, е да го приемаме безрезервно. Че всичко, което отказваме да видим, всичко, от което бягаме, всичко, което отричаме, омаловажаваме или презираме, накрая ни проваля. Ако сме отворени, онова, което ни изглежда отблъскващо, болезнено, зло, може да се превърне в извор на красота, радост и сила. За онзи, който има очи да го види, всеки миг е богатство.
Безделието също е толкова тежка болест, колкото и работата. Към каквото и да сме се привързали, даже надежда или вяра, то би могло да е страданието, което да ни отнесе. Трябва да се предадеш изцяло – останеш ли пристрастен дори и към най-незначителнаа дреболия, изхранваш микроба, който рано или късно ще те погълне.
Никой не може спокойно да си стои на задника и да се задоволява с това, което има.
Развий интерес към живота, както го виждаш: в хората, нещата, литературата, музиката – светът е толкова богат, преизпълнен със съкровища, красиви души и интересни хора. Забрави за себе си!
Променяйки отношението си към живота, ние сякаш променяме неговият ход!
Дестинацията на всеки не е място, а нов начин, по който вижда нещата.
Най-страшният мрак за човешкият разум е да убива това, което се стреми към светлината.
Как е възможно да бъдеш неудачник, ако продължаваш да се бориш, продължаваш да се съпротивляваш?
Няма никакво оправдание за приобщаване в свят, който е луд.
Ако непрекъснато потушаваш импулсите си, накрая ще се превърнеш в слузест съсирек. Изплюваш храчка, която окончателно и напълно те изсушава, и едва години по-късно осъзнаваш, че това не е било храчка, а твоят най-съкровен Аз.
Хенри Милър, "Сексус", изд. Парадокс
Хенри Милър, "Колосът на Маруси", изд. Колибрич
Хенри Милър, "Тропикът на рака", изд. Фама
Хенри Милър, "Тропик на козирога", изд. Фама
Снимка: Henry Miller, 1940 (Portrait by Carl Van Vechten); commons.wikimedia.org