Докато хората не развият егото си, няма смисъл да ги съветваме да се издигнат над него ~ Каръл ПИРСЪН

„Хората, на които се е случвало „най-лошото“, често имат почти трансцендентална свобода, тъй като са се сблъскали с „най-лошото“ и са оцелели.“

Каръл Пирсън използва средствата на антропологията и психологията разработва интересна хипотеза за хода на психичното ни развитие, чиито етапи се представят от често срещани архетипове, познати на повечето от нас...

Доктор по философия и доктор по богословие, Пирсън е световноизвестен авторитет в областта на дълбинната психология. Чрез развиване на наративната интелигентност нейната работа подпомага хора по цял свят да открият своето предназначение и да живеят по-пълноценен и успешен живот, както и организациите – да осъществяват по-висшето си предназначение.

„Да властваш“ означава да зависиш от страха и вярата на хората в оскъдицата  че нещо не достига и всички трябва да се състезаваме за него. Този страх ги кара да бъдат хрисими, зависими, конформистки настроени, да се надяват, че ще запазят благоволението на властващите и/или сами да се борят за власт. 

В най-богатата страна в света страхът от бедността мотивира хората да работят. В обкръжението на другите хората са мотивирани да купуват това и онова изделие, за да бъдат обичани. Както Филип Слейтър обяснява в „Търсене на самотата" търговските реклами засилват обусловената от културата вяра в оскъдицата, като създават изкуствени потребности. Вместо да се боят от бедността сама по себе си, хората се страхуват, че няма да могат да си купят елегантна лека кола или оригинални джинси.

Властимащите подкрепят изкуствената оскъдица, защото тя помага да се продават стоките и държи работната сила в подчинение. Останалите от нас не отхвърлят или не опровергават убеждението, че средствата и талантите са оскъдни, защото им е нужно да вярват, че е така. 

В края на краищата раят не означава даден човек да задоволява всичките си нарцистични капризи. Това означава да живееш с чиста съвест, за което са нужни дълбока признателност и уважение към себе си и другите. Само като взема, колкото и да е много, човек няма да стигне там, както няма да стигне и ако само дава.

В западната култура се проявява силно недоволство спрямо жените за това, че са отделни личности със свои потребности, а не само „всеотдайни дървета“. Гневът може да застигне еманципираната жена заради амбицията и самостоятелността й или традиционната жена  заради зависимостта й. И към двете се отправят обвинения, че желаят и се нуждаят от нещо за себе си.

Яростта, която често се излива върху жените, стремящи се към независимост, се проявява винаги когато самовлюбени личности са принудени да изслушат изявления за самостоятелност от хора, за които доскоро са смятали, че живеят само за тяхно удобство.

Днес почти всички, изглежда, разбират как майката, която прави жертви, може да манипулира децата си, но има и друг, не по-малко зловреден вариант. Това е мъжът, който ненавижда работата си и казва, че не я напуска заради жена си и децата си, а след това ги кара да му се отплащат, като го почитат, като го защитават от критика или гняв и му позволяват да се чувства в безопасност и сигурност в своята крепост. Такъв мъж почти винаги иска жена му да жертва себе си заради драмата на неговото мъченичество. Посланието в тези два случая и в други случаи е: „Аз правя жертви за теб, затова не ме изоставяй, стой при мен, подхранвай илюзиите ми, помогни ми да се чувствам в безопасност и сигурност."

Въпреки че много хора са се научили да дават и да се отказват, от жертвите им няма да има никаква полза, ако не открият себе си. Докато хората не развият егото си, няма смисъл да ги съветваме да се издигнат над него. Няма смисъл да подтикваме хората да се издигнат над желанието, докато те не си позволят докрай да правят каквото поискат. Поради тази причина идеята на будизма да се издигнем над страстта ме тревожи, тъй като може да фиксира някои хора в уроците на отказването тъкмо когато развитието ги подтиква да разберат какво искат!

Твърдя, че не всеки знае какво иска. Действително, самовлюбените изглежда, живеят изцяло водени от желанието: Искам това! Искам онова! Всъщност обаче желанията им не са истински, изобщо не са просветени желания. Това са най-вече форми на пристрастяване, маскиращи първична празнота и глад за реалното. 

Хората Нарциси още нямат истинско чувство за самоличност и затова усещат пустота. Исканията им са програмирани от културата  те казват: „Искам цигара“, „Искам нова кола с подвижен покрив“. Мислят, че като ги получат, ще им стане хубаво. Когато не са развили силно чувство за отделна, самостоятелна цялостна личност, хората се ръководят главно от онова, което според тях са мненията на другите.

Без цялостна личност наистина не можеш нито да дадеш, нито да получиш много любов. Когато хората играят роля, за да получат любов или уважение  и крият истинската си същност (която може да е кълбо от потребности),  никога не могат да се почувстват истински обичани заради самите себе си. Обичана се чувства само ролята. Нещо повече, тяхната обич впоследствие може да бъде дори вредна за другите хора, защото най-често е натрапчива, собственическа, манипулираща и обвързваща. 

Ние идваме на бял свят с цялостна личност, но тя е по-скоро потенциална, отколкото напълно развита самоличност. Кои сме, научаваме от онова, което искаме, което правим, което мислим и чувстваме. Най-щастливи са онези, които рискуват, за да са изцяло верни на себе си. Те са хората, които най-малко играят препоръчваните роли, но те и нямат особена необходимост да бъдат бунтари. Те не само най-силно чувстват кои са, но могат да получават и да дават повече любов от другите хора, защото са уверени, че любовта край тях е истинска, а не е само отговор на ролите, които играят.

За повечето от нас съпротивата е изключително важна за изграждането на самоличността. Натискът на културата изобщо и на семействата, училищата и т.н. да се придържаме към даден стил на поведение ни принуждава да се изправим лице в лице с различията си и по този начин да изострим чувството си за самоличност. Когато виждаме, че сме различни  а рано или късно ще се намерим в ситуация, в която това пречи,  настъпва решителният момент, в който трябва да изберем или да станем хамелеони, или да рискуваме да се откъснем от другите хора.

Да направим обаче абсолютен избор за себе си и за собствената си цялостност, дори пред заплахата да бъдем самотни и необичани, това пак е предпоставка за героизъм и в края на краищата  за способността ни да обичаме други хора, като оставаме самостоятелни. Това е важно, за да създадем подходящите граници, които ще ни позволяват да виждаме разликата между себе си и някой друг. Така няма да е нужно да ги обективираме, за да познаем себе си и онова, което искаме. Само при тези условия е възможно едновременно да бъдем ярко изразени личности и да уважаваме друг човек, като в същото време правим това, което е необходимо за самите нас.

Границите са важни и за да открием призванието си. Една от страните на човека е да бъде творец, да вдъхва живот на неща, които не са съществували преди. Ето какво означава, че сме създадени по божие подобие.

Повечето мъже или жени, убедени в стоическото „Никой не ми е нужен“, са ужасно самотни. Мнозина, които поддържат илюзията, че сами са си достатъчни, изпитват абсолютен ужас да не бъдат изоставени.

Можем да бъдем сами по много начини. Като живеем сами, пътуваме сами, прекарваме времето си сами. Сравнително малко хора възприемат този начин на живот за продължителен период. Съществуват и други начини  някои от които имат преимуществото, че маскират самотата ни, понякога и за нас самите. Единият от начините е да омаловажаваме онова, което чувстваме и искаме, и да даваме на другите онова, което мислим, че искат: да бъдем това, което ние мислим, че искат да бъдем. Другият начин е се отнасяме към хората като към предмети за задоволяване на желанията ни. В този случай е много важно да не осъзнаваме реално индивидуалната им човешка самоличност. Всъщност винаги когато човек постъпва спрямо друг човек така, сякаш единият е горе, а другият  долу, това е самотно взаимодействие.

Когато напускат някого  родител, дете, любовник, настойник, работа, начин на живот,  мнозинството от хората оправдават постъпката си с извода, че това, което напускат, е лошо. Немислимо е да искаш да си отидеш, защото имаш нужда да се развиваш. Осъзнаването, че спасителят ни винаги се превръща в потисник, ако не заминем в подходящия момент, идва по-късно, ако изобщо дойде.

Всеки път, когато осъзнаваме, че страдаме, това е сигнал, че сме готови да се придвижим напред и да внесем промени в живота си. Задачата ни, следователно, е да изследваме страданието, да го съзнаваме, да заявяваме с пълен глас, че наистина ни боли. Можем да го направим обаче само ако имаме поне лъч надежда, че страданието ни не е нужно, че може да бъде облекчено, че не става дума просто за обичайното човешко състояние  или за жребия ни на мъж или жена. Така вече страданието се превръща в подарък. Привлича вниманието ни и обявява, че е време да се придвижим, да усвоим нови видове поведение, да изпитаме нови предизвикателства.

Страданието е нивелирът, който ни припомня, че сме обикновени смъртни, че никой от нас не е освободен от трудностите на човешкия живот. Когато страданието и отчаянието дойдат заедно, те ни позволяват да утвърждаваме надеждата, да обичаме себе си и напук на всички пречки да казваме: „Пак ще обичам и пак ще се надявам.“ В този момент усещаме трансцендентността, в този момент познаваме красотата на единството, на това, че сме част от мрежата, която ни свързва с останалите смъртни, че в основата си  въпреки всичките си постижения  сме като другите хора.

Хората, на които се е случвало „най-лошото“, често имат почти трансцендентална свобода, тъй като са се сблъскали с „най-лошото“ и са оцелели. Знаят, че могат да понесат всичко. За тях не е необходимо животът да е прекрасен, да е рай, за да го обичат.

Интересното за мен е, че за голям брой хора, изглежда, не е необходимо да понасят тежки страдания, стига да се научат да дават на другите по малко всеки ден и да се отказват от настоящето, за да посрещнат неизвестното. За да научат този урок, някои хора трябва да се изправят пред „най-лошото“, а други  не. Всекидневният ритъм на даване на другите и на отказване от настоящето създава уменията, които им помагат да се справят, когато загубят близък човек или заболеят тежко.

Има хора, които задържат тези малки умирания. Заминават, без да кажат довиждане. Завършват гимназията или колежа и нито празнуват, нито скърбят за живота, който никога няма да се повтори. Преструват се, че рождените дни са като всеки друг ден. Сякаш няма да има загуба, ако не я признаят. Тези хора винаги трябва да предизвикат кавга, за да прекъснат някоя връзка, или да се престорят, че тя никога не е означавала нещо за тях. Хората, които блокират всичките си рецептори, така се задръстват емоционално, че не им остава място за нищо ново. Постепенно започват да чувстват неразположение и скованост.

Други, които са помъдрели, знаят, че понякога трябва да напуснат някого, някое място или някоя работа, защото е време за израстване, за придвижване. Знаят, че стареенето крие нови възможности, но бележи и края на младостта. Тези хора могат да празнуват бъдещето и своята нова област на израстване, като същевременно признават какво е означавало за тях да бъдат с даден човек, на дадена работа или място. Могат също да отделят време, за да благодарят за миналото и да скърбят за загубата си. Като излеят благодарността и скръбта си, отварят място за новото. След като са изпитали тези чувства, вече са готови да изпитат възбудата от новото израстване.

Модерната литература и философия ни насърчават повече да не търсим спасители, да пораснем и да поемем отговорността за живота и бъдещето си. Възможно е ние, като хора, да сме създали съществуващата заплаха за Земята под формата на ядрено изтребление или екологична катастрофа, за да се принудим да навлезем в зрелостта. Повече не можем да отричаме необходимостта да поемем отговорност за живота си  поединично или колективно.

От Каръл Пирсън „Героят в теб“, изд. Кибеа
Снимка: CarolsPearson.com

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност