Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие
Нашата технология е станала толкова могъща, че – не само съзнателно, но също така и по невнимание – можем и сме се превърнали в заплаха за самите себе си. Науката и технологиите са спасили милиарди животи, подобрили са съществуването на още много други, превърнали са планетата в едно постепенно обединяващо се цяло и в същото време така са променили света, че мнозина вече не се чувстват вкъщи в него. Създали сме цял набор от нови злини, трудни за откриване, трудни за разбиране, проблеми, които нямат готово решение – не и ако не отправим предизвикателство към тези, които разполагат с властта да променят нещата.
Мнозина учени твърдят, че ако продължим да правим нещата, които правим в момента, от това ще се зародят реални опасности. Те заявяват, че нашата индустриална цивилизация всъщност е бомба със закъснител. Но ако решим да приемем тези предупреждения на сериозно, това ще ни струва скъпо. Засегнатите производства ще загубят от печалбата си. Това ще увеличи собствените ни тревоги. Съществуват напълно естествени причини, които да ни накарат да се опитаме да отхвърлим предупрежденията. Може би този многобройни изследователи, които непрекъснато говорят за надвисналите над нас катастрофи, са просто банда параноици. Може би изпитват някакво перверзно удоволствие от това да плашат останалите. Може би това е просто начин да измъкнат от своите правителства пари за изследвания. В крайна сметка има и други учени, които твърдят, че няма за какво да се тревожим, че противните твърдения са безпочвени и че околната среда сама ще се изцели. Естествено е да искаме да им вярваме. Кой не би искал? Ако те са прави, това ще свали от гърба ни огромна тежест. Така че нека не се хвърляме в нещата. Да бъдем предпазливи. Да не бързаме. Да бъдем наистина сигурни.
Днес сме изправени пред коренно нови обстоятелства, които нямат прецедент в цялата човешка история. Когато – преди да кажем стотици хиляди години – сме започнали със средна гъстота на населението от една стотна човек на квадратен километър или дори по-малко, венец на нашата технология са били каменната брадва и огъня. Тогава не сме можели да направим сериозни промени в глобалната околна среда. Нямало е как да ни хрумне дори. Били сме твърде малобройни, а силите ни – твърде оскъдни. Но времето тече и технологията се развива. Нашият брой е започнал да се увеличава експоненциално и сега сме достигнали до средна гъстота от около десет човека на квадратен километър. Концентрирали сме огромно население в градовете и имаме на разположение страховит технологичен арсенал, чиито сили разбираме и контролираме само отчасти.
И тъй като животът ни зависи от миниатюрни количества от такива газове като озона, двигателите на нашата индустрия могат да станат причина за сериозни екологични сътресения, дори и в глобален мащаб. Наложените върху безотговорното използване на нашите технологии забрани са слаби, често са частични и – почти винаги и навсякъде по света – са подчинени на краткосрочните национални или корпоративни интереси. Сега вече сме способни, целенасочено или по невнимание, да променим глобалната околна среда. Докъде сме стигнали в подготовката на различните предсказани планетарни катастрофи, е все още предмет на научни дискусии. Но че вече можем да го направим – това не подлежи на съмнение.
Земята е аномалия. Поне доколкото знаем, тя е единствената обитаема планета в цялата Слънчева система. Ние хората сме само един от милионите видове, които населяват един кипящ и изобилстващ с живот свят. И все пак повечето видове, които някога са съществували, вече ги няма. След като са процъфтявали в продължение на 180 милиона години, динозаврите са изчезнали от лицето на земята. До един. Никой не е оцелял. Владичеството над планетата не е гарантирано на нито един вид. А ние сме тук едва от около един милион години – ние, които сме първият вид, който е разработил средства за своето самоунищожение. Ние сме редки и скъпоценни, именно защото сме живи, защото можем да мислим толкова добре. Имаме привилегията да влияем и може би дори да контролираме бъдещето си. Вярвам, че наше задължение е да се борим за живота на земята – не само за нас самите, но и за всички тези, хора или не, които са дошли преди нас и на които сме задължени, както и за тези, които – ако проявим достатъчно мъдрост – ще дойдат след нас. Няма кауза, която да е по-належаща, нито нещо друго, което в по-голяма степен да заслужава нашата отдаденост, отколкото е защитата на бъдещето на човешкия вид.
Почти всички проблеми са били създадени от хората и могат да бъдат решени от тях. Няма обществен договор, нито политическа система, икономическа теория или религиозна догма, които да са по-важни от това.
Дълбоко в себе си всеки крие ако не друго, то поне едно глухо фоново ниво от подбрани тревоги. Те почти никога не изчезват напълно. Разбира се, повечето притеснения идват от всекидневния ни живот. Това непрекъснато бръмчене от прошепнати припомняния, от потръпващо преживяване на минали грешки и от мисловни изпитания на възможни отговори на предстоящи опасности има определено значение за нашето оцеляване. За мнозина от нас основната тревога се състои в това да намерим достатъчно храна за децата си. Тревогата е един от тези еволюционни компромиси – оптимални за подсигуряването на следващото, но болезнени за настоящото поколение. Номерът – ако успеете да се справите – се състои в това да изберете правилните тревоги. Трябва да се стремим към едно състояние на духа, което да е някъде по средата между жизнерадостните глупци и нервните параноици.
Като изключим фанатиците от най-различни вероизповедания и таблоидната преса, единствената друга група, която, изглежда, непрекъснато се тревожи относно всяко ново твърдение за надвиснала катастрофа – по презумпция невиждана в цялата записана история на нашия вид, – са учените. Те се опитват да разберат какво е състоянието на света и понякога им се струва, че може да бъде много по-различно. Малко побутване тук, леко подръпване там и ще настъпят големи промени. И тъй като ние хората сме общо добре приспособени към околната си среда – като се тръгне от глобалния климат и се стигне до политическите условия, – всяка една промяна се очертава като объркваща, болезнена и скъпоструваща. Затова съвсем естествено изискваме от нашите учени да бъдат наистина сигурни в това, което ни казват, преди да се впуснем да се пазим от въображаема заплаха. Но някои от тези набедени опасности изглеждат толкова сериозни, че от само себе си се заражда мисълта за това, че може би би било разумно да приемем на сериозно дори и малката възможност да ни сполети голямо зло.
Тревогите в ежедневния живот действат по подобен начин. Купуваме си застраховки и предупреждаваме децата си да не говорят с непознати. Колкото и да се тревожим, понякога напълно пропускаме реалната опасност. Както една позната веднъж ни каза: „Всичко, за което съм се тревожила някога, не се е случило. Проблемите дойдоха сякаш от нищото.“
От: „Милиарди и милиарди”, Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие, Billions and Billions (Thoughts on Life and Death at the Brink of the Millennium), 1997
Снимка: Carl Sagan Institute
