„Всички дарби се разбуждат с утрото. Да бъдеш буден, означава да бъдеш жив.”
Утринта - най-съществената част на деня, - това е часът на пробуждането. Тогава сме най-трудно податливи на дрямка и поне за час се съживява оная страна на съществото ни, която през всичкото останало време спи. Какво да очакваме от ден - ако това изобщо може да се нарече ден, - в който сме били пробудени не от Духа си, а от разтърсването на слугата, не от собствената си новопридобита сила и вътрешния си подтик сред звуците на небесна музика и изпълващ въздуха божествен аромат, а от фабричната сирена, и не за по-възвишен живот от тоя, който, заспивайки, сме оставили, та и мракът да даде плод и да бъде не по-малко благодатен от светлината? Който не вярва, че всеки ден носи по-ранно, по-свято и по-неосквернено утро, той се е отчаял от живота и върви по нанадолен и чезнещ в мрака път. От краткотрайното замиране на телесния живот в съня човешката душа - по-скоро съставките й - се възстановява всекидневно, а Духът обновява стремлението си към колкото се може по-достоен живот. Бих казал, че всичко значимо на тоя свят се случва в утринните часове, в атмосферата на утрото. Във "Ведите" пише: "Всички дарби се разбуждат с утрото." Поезията и изобразителните изкуства, както и най-благородните и значими човешки дела, са все свързани с часа на зазоряването. Всички поети и герои са като Мемнон синове на Аврора и пеят своите песни при изгрев-слънце. За тоя, чиято гъвкава и мощна мисъл се движи заедно със слънцето, денят се превръща в нескончаема утрин. Какво казват часовниците, хората или техните действия, е без всякакво значение. Утрин е, когато аз се събуждам, и всичко в мен е зора. Нравственото усъвършенстване е усилие да отхвърлиш съня. Щяха ли хората да правят тъй печално равносметка за изминалия ден, ако не бяха го проспали? Та те не са дотам зле със смятането. Не ги ли налягаше дрямката, все щяха да постигнат нещо. Но людете са разбудени колкото за физически труд; на милион се пада един-единствен човек, буден за ползотворна умствена работа, а за поетически, сиреч възвишен живот - един-единствен на сто милиона. Да бъдеш буден, означава да бъдеш жив. Досега не съм срещал напълно разбуден човек. Как ли бих го погледнал в очите?
Трябва да се научим да се будим и бодърстваме без външна помощ, а по силата на едно непрестанно очакване на зората, което не ни напуска и в най-дълбок сън. Не зная нищо по-обнадеждаващо от безспорната способност на човека да възвиси живота си посредством съзнателно усилие. Не е малко да можеш да нарисуваш картина или да изваеш статуя, сиреч да създадеш нещо красиво, но несравнимо по-важно е да изрисуваш и изваеш средата, в която живееш, а това е въпрос на морал. Да придадеш красота на деня - ето най-възвишеното изкуство. Всеки човек е призван да устрои живота си до най-незначителната подробност тъй, че да бъде достоен за най-критични равносметки и прозрения. Не ни ли достигнат оскъдните сведения, с които разполагаме, оракулите ще ни напътят как да го сторим.
Отидох в гората, защото исках да живея по своя воля, да виждам само същината на живота и да се опитам да извлека всичко от нея, та когато удари часът ми, да не се окаже, че изобщо не съм живял. Не исках да живея противно на живота - той е тъй драгоценен; не исках и да залинявам в примирено съществуване, доколкото не бе наложително. Исках да навляза в дълбините на живота и да изсмуча соковете му, да заживея пълнокръвно, по спартански, та да разбия на пух и прах всичко, което му е противно, с широк откос да го окастря до основи, да го притисна в ъгъл и да го сведа до най-простите му градива: ако се окаже низък, да сбера цялата му първозданна низост и да я оповестя на света, а окаже ли се възвишен, да съм го познал от собствен опит и да мога вярно да го опиша подир. Защото според мен повечето хора тънат в странна неяснота относно живота - доколко е царство дяволско или господне - и някак ПРИБЪРЗАНО са заключили, че най-важното за човека на тоя свят е "да слави Господа-Бога и вечно да Му благодари".
Открай време животът ни е жалък, мравешки, макар в мита да се казва, че отдавна сме се превърнали в хора; бием се с жерави като същински пигмеи, трупаме грешка след грешка и кръпка връз кръпка, а върховните ни добродетели се подклаждат от незначителни и лесно отстраними злочестини. Животът ни се прахосва в дреболии. За честния човек е предостатъчно да знае да брои на пръсти, най-много да си помогне и с десетте пръста на нозете. Простота, простота и пак простота! Вършете по две-три неща, а не по сто, че и по хиляда едновременно; вместо до милион бройте до десет, та всичките ви сметки да се побират на дланта. Това разбунено море - цивилизацията - е тъй помръкнало от облаци, раздирано от бури, насечено от плитчини и всевъзможни рифове, че решен ли е да не потъне и да достигне своя пристан, човек трябва да е отличен навигатор, да се ориентира без помощта на звездите. Опростявайте, постоянно опростявайте! Наместо три пъти на ден яжте по веднъж, щом се налага; наместо със сто различни блюда задоволявайте се с пет, и намалете съответно всичко останало.
Защо е това бясно препускане и пропиляване на живота? Обрекли сме се на гладна смърт, още преди да сме почувствали глад. Казано е, че един бод навреме спестява девет, и всички бързат да направят хиляда бода днес, та да си спестят девет утре. Всъщност ТРУДЪТ ни е напълно безсмислен. Друсани от несекваща хорея, не можем за миг да останем в покой. Достатъчно е само да подръпна въжето на църковната камбана като на пожар и, сигурен съм, няма да остане жив човек по фермите в околността на Конкорд: мъже, жени, деца, независимо от непомерната си заетост, с която вече неведнъж са се оправдавали същата тая сутрин, ще зарежат всичко и ще се отзоват на камбанния звън, но не толкова за да спасяват горящото имущество, колкото - нека признаем истината - за да го видят в пламъци, след като тъй-тъй се е запалило и то се знае, не по тяхна вина, или пък за да видят потушаването на огъня, че и самите да се включат, ако гледката е красива: това е то, дори да гори енорийската църква. Едва подремнал половин час подиробед, деловият човек надига глава и пита: "Какво ново?" - сякаш цялото човечество през това време е стояло на стража. Има и такива, които се разпореждат да ги будят на всеки половин час - очевидно по същата причина, - и сетне вместо отплата разказват какво са сънували. След нощния сън новините са не по-малко насъщни от закуската. "Я да видим какво ново по света тая сутрин" върви заедно с кафето и кифлата: тогава човек прочита във вестника как примерно някому извадили очите край река Уахито, без изобщо да се замисли, че самият той обитава мрачна и дълбока мамутска пещера на земното кълбо и притежава само зачатък на зрение.
От: „Живот без принцип. Къде живях и за какво”, Хенри Дейвид Торо, Изд. Сиела, превод: Албена Бакрачева
Снимка: en.wikipedia.org