Животът - той е вечно губене и всяко губене е болка ♥ Андрей ГЕРМАНОВ

Поезия за вечността

Големият наш поет, преводач и следовник на омайния Омар ХАЯМ, чиито четиристишия са цветчета дива шипка…

Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,
че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.
Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива –
посегнеш да го скъсаш ти, и те убожда то накрая.

***

Какво е болката? Това е делът на чистите души.
Света те виждат чист и модър и разликата ги души.
И колкото си пo-възвишен, по-силно болката боли те.
И ще е вечна тя, че злото не може да се разруши.

***

Усещане за чужда болка – най-първи знак на чистота.
Ако го имаш – имаш право да преминаваш през света
със чисто и открито чело и да е право твойто дело…
Във всеки дом да имаш ъгъл и ключ от всякоя врата.

***

Да пееш, значи да умираш във името на нещо бъдно.
Ти нямаш право да избираш, щом някой вече безразсъдно
белязал те е с тази дарба! Ти можеш само да не спираш.
И ако звуците намираш, ще имаш царството отвъдно…

***

Щом дойде ден да си отида, дано да тръгна, както пея.
Познал и радост, и обида, дано да тръгна, както пея.
Дано да вярвам, че са живи и обичта, и стиховете,
и гибелта им да не видя.
Дано да тръгна, както пея.

***

Копнееше гръдта за гръд, защото бяхме още млади.
Плътта изгаряше за плът, защото бяхме още млади.
Сънят ни беше просто сън и вкусен беше хлябът черен,
и всеки път бе весел път, защото бяхме още млади.

***

Един до друг те крачат двама и всичко друго е лъжа.
Една илюзия голяма, но всичко друго е лъжа.
Една пътека, по която ще минат, ще се разделят…
Това е. Нищо друго няма. Но всичко друго е лъжа.

***

Младостта не жали много, бързо тя се утешава.
Всички сълзи тя избърсва и предава на забрава.
И в едно е тя по-хитра от безпомощната старост:
даже от горчива болка сладък спомен й остава.

***

Щастието е преодоляване – щастието не е цел.
Красотата няма граници – само ти търси я смел,
само огнено обичай, само щедро се раздай –
във това е твоето щастие и е всъщност без предел.

***

Жената знае: на земята най-главното е любовта.
От свойта плът не се отмята: най-главното е любовта.
Най-слабия й зов дочува с такава страшна яснота!
И тръгва – хубава и свята! Най-главното е любовта…

***

Любовта е война, любовта е борба – победители няма.
Ако тя е една, ако тя е съдба – победители няма.
Победил с победен редом мъртви лежат, наранени еднакво
във една долина без тамян и тръба. Победители няма.

***

Най-хубави листата стават, когато почват да умират.
Те първо леко позлатяват, а после почват да прозират.
И колко е красив лъчът, пронизал някой златен лист,
и колко е красив тогава, видян през този лъч всемирът.

***

По-силна в чувствата, жената е просто друго същество.
По-хитра, опитна в лъжата, е просто друго същество.
И ти не само я обичай, опитвай се да я разбираш –
жената, милата, която е просто друго същество.

***

Между минало и бъдно, между знайно и незнайно
ние крачим, ние пеем и целуваме нехайно…
И не щем да проумеем, и не искаме да знаем,
че на тоя свят дошли сме най-случайно. Най-случайно.

***

Погледнато от птичи полет, полека всичко губи смисъл.
Без мирис е самата пролет, полека всичко губи смисъл.
Животът става сив и само в мен обичта и стиховете
еднички плачат и се молят. Останалото губи смисъл.

***

Във тоя бързотечен свят едничко словото е вечно.
Зачевано сред смърт и глад, едничко словото е вечно.
И не богатства, не пари, а дума искрена и мила
и спомен, от любов съгрят… Едничко словото е вечно.

***

Детство – весела рисунка, от боички запъстряла,
младост – нежност акварелна, в страсти и загадки цяла,
зрелост – маслена картина, многоцветна, пълнокръвна
и накрая – тиха старост със графичност черно-бяла…

***

Изкуството е опит, драги, не е павета да редиш.
Сто пъти можеш да опиташ, сто пъти можеш да сгрешиш.
Виж бучиниша – разпилява два милиона семенца
и радва се, ако поникне поне едничък бучиниш.

***

Поетът трябва да живее като обикновен човек.
Че много тежко ще му бъде, ако животът му е лек.
Да има черен хляб и пот, да има болка и прегради,
че само стих, роден сред болка, в душите врязва се навек.

***

Във летен пек и повей зимен като солта във хляба стой.
За капка щастие петимен като солта във хляба стой.
Присъствай във живота тъй, както солта присъства в хляба –
невидим, предан и безимен, като солта във хляба стой.

***

Една подробност малка, брат, забравяш ти: че тук си гост.
Мечтаеш си да си богат, да имаш сила, после пост!
Ти ще премахнеш всяка пречка, донякъде ще стигнеш ти…
До там е лесно, но назад? Назад се пада. Няма мост.

***

Ти длъжен си да бъдеш щедър – човек богат е в тоя свят
единствено с това, с което той по природа е богат.
И само то е твое тук, а пост, а власт и всичко друго,
което хората ти дават, пак хора вземат го назад.

***

Пари, привързаност, слова умей да губиш със усмивка.
Любов, възникнала едва, умей да губиш със усмивка.
Животът – той е вечно губене и всяко губене е болка,
но именно пък за това умей да губиш със усмивка.

***

Когато искаш да убиеш – удри със истина, това е.
Не със лъжа, не със измама – удри със истина, това е.
Лъжата бързо се разкрива, измамата се отминава,
а истината – тя е вечна! Удри със истина, това е!

***

За да има справедливост и човечност по света,
за да съществува вяра в правота и доброта,
малко трябва: строгостта ни да е равна на вината,
на вината да е равна също тъй и милостта.

***

Недей така да се вълнуваш. Дълбоката вода е тиха.
И чуй ме, ако още чуваш: дълбоката вода е тиха.
Да се вълнуват дълбините, лицето ти да бъде равно.
Помни, щом искаш да изплуваш: дълбоката вода е тиха.

***

На здравото, за да е здраво, му трябва възелче накрая.
На правото, за да е право, му трябва възелче накрая.
И на труда, и на гнева ни, и на голямата ни обич,
на дребно и на величаво му трябва възелче накрая.

***

Между схватки, във вечна борба, свободата не се подарява.
То не идва по зов, по молба – свободата не се подарява.
Оня, който по мъжки реши да я има, да бъде свободен,
той залага живот и съдба. Свободата не се подарява.

***

Аз искам някой с мен да има, когато тръгна да си ходя.
Дори навън да бъде зима, когато тръгна да си ходя,
спокоен през снега ще плувам, щом сбогом съм могъл да кажа
на някоя душа любима, когато тръгна да си ходя.

***

Когато свойто преживееш, когато своето иззидаш
когато вече се насмееш и всичко интересно видиш,
остава ти едно едничко – най-трудното е най-накрая:
дано, приятелю, успееш достойно и да си отидеш.

Снимка: Либра Скорп

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност