♥ Легендата за Аполон и Дафна

„…Нейните нежни гърди незабавно с кора се покриват,
нейните къдри в листа се разрастват, във вейки ръцете.
Висва кракът, досега тъй чевръст, в коренище лениво.
Скрива главата върхът. Прелестта й едничка остава.
Феб и в дървото я люби. На ствола възлага десница 

и под кората му нова как бие сърцето усеща.
Тяло са клонките сякаш, в прегръдка с ръце ги обвива,
ствола целува, дървото, и то на целувка не скланя.
Богът възкликва: „Щом моя съпруга не можеш да бъдеш,
сигурно мое дърво ти ще бъдеш. Аз вечно ще кича,
лавъре, с тебе косите, колчана и своята лира…”

ОВИДИЙ, Аполон и Дафна, „Метаморфози”

(John William Waterhouse, Apollo and Daphne, 1908)

Сияйният и радостен Аполон познавал и скръбта, и мъката. Те го застигнали наскоро след победата му над Питон. Когато гордият от победата си бог стоял до пронизаното от стрелите му чудовище, той зърнал наблизо до себе си младия бог на любовта Ерос, който точно в този момент опъвал златния си лък. Аполон му се присмял и рекъл:

– Ей, защо дете като теб си играе с такова страшно оръжие? Остави на мен да мятам поразяващи златни стрели, с каквито преди малко убих Питон. С мен ли ще се мериш? Да не би да искаш по-голяма слава от моята като стрелометец?

Обидил се Ерос, но отвърнал гордо на Аполон:

– Твоите стрели, Аполоне, са безпогрешни. Те улучват точно в целта. Но моята стрела, да знаеш, ще порази и теб!

И Ерос размахал своите златни крила и за миг се озовал на високия Парнас. Там извадил от колчана си две стрели – с едната, която поразявала сърцето и предизвиквала пламенна любов, пронизал сърцето на Аполон. А другата, която убивала любовта, отправил към щерката на речния бог Пеней – нимфата Дафна.

Когато срещнал прекрасната нимфа, Аполон се влюбил до полуда в нея. Тя пък, щом зърнала златокъдрия красавец, побягнала по-бързо и от вятъра. Та нали стрелата на Ерос, която убивала любовта, вече я била улучила. Богът със сребърния лък я подгонил и завикал:

– Спри, прекрасна нимфо! Защо бягаш от мен като овчица, преследвана от вълк? Летиш като гълъбица, спасяваща се от орел! Та аз не съм ти враг! Виж, острите тръни нараниха краката ти. Почакай! Спри! Аз съм Аполон, синът на Зевс Гръмовержеца, а не обикновен простосмъртен пастир!

Но Дафна бягала все по-силно и по-силно. Като на криле летял Аполон след нея. Почти я стигнал. Тя усетила неговия дъх в тила си. Силите u я напускали.

Тогава се примолила на баща си Пеней:

– Татко, помогни ми! Земя, разтвори се и ме погълни! Премахнете този мой лик, той ми причинява само страдание!

Едва изрекла тези слова, и крайниците u станали неподвижни. Кора покрила нежното u тяло, прекрасните u коси се превърнали в листа, а вдигнатите към небето ръце – в клони. Дълго стоял тъжният Аполон пред лавровото дърво и най-накрая промълвил:

– Нека само венец от твоите листа да украсява главата ми. Нека отсега да красиш и моята лира, и колчана. Нека никога не увехне, лавър, твоята зеленина. Остани си вечно зелен!

В отговор лавровото дърво зашумяло с клоните си, като че ли било съгласно с думите на Аполон, и навело зеления си връх към него.

* По поемата на Овидий „Метаморфози”

Картина: John William Waterhouse, Apollo and Daphne, 1908, commons.wikimedia.org

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност