Човекът е призван да стане господар на душата си и на нейните слабости ~ Иван ИЛИН 

„За човека е недостойно да бъде безпомощен и пасивен, да се отдава в ръцете на своята непонятна „съдба” с покорността на кърмаче.”

За новия човек. Думи на големия руски философ, писател, правовед и славянофил Иван Илин (1883-1954) в предговор към книгата му „Пътят към очевидността”.

(1883 ~ 1954)

Съвременният свят върви към духовно обновление. Мнозина все още не виждат това: едни - защото не са надживели старите си заблуждения и продължават да ги смятат за «последна дума» на живота и правдата, други - защото страданията и лишенията на нашата епоха са прекалено големи и поглъщат всичките сили на хората. Има и такива, които са почувствали необходимостта от духовно обновление, но не виждат новия, верния път и не знаят с какво трябва да се захванат… Но близък е «денят», когато духовното обновление ще започне от само себе си и то поради това, че старите пътища и посоки ще се окажат изчерпани, разочарование ще обхване душите и човешките лишения и страдания ще изглеждат непоносими…

С оглед на това би било важно да се предвиди какви ще бъдат тези други, нови пътища и какво трябва да правим сега, за да тръгнем по тях без съмнения и колебания. За човека е недостойно да бъде безпомощен и пасивен, да се отдава в ръцете на своята непонятна „съдба” с покорността на кърмаче. Човекът трябва да разбира своите грешки и заблуждения, да ги осъжда свободно, а не да бъде в плен на някаква стара психоза, която вече му е докарала толкова беди. Човекът е призван да стане господар на душата си и на нейните слабости, да се освободи от състоянието на духовна слепота и да гради творчески новата си съдба пред лицето на Бога. Трагичните исторически събития, метежите и бедствията ни биват изпращани, за да се вразумим и да се съсредоточим върху най-същественото в живота, за да си спомним за нашата творческа свобода и да открием в самите себе си нашата собствена духовна дълбочина - и да започнем от нея нашето обновление - свободно, мъжествено и активно.

И преди всичко трябва да се съсредоточим върху това, което сме изгубили. През последните два века човечеството се опита да създаде една култура без вяра, без сърце, без съзерцание и без съвест; и сега тази култура демонстрира своето безсилие и изживява своята катастрофа.

Хората се отказаха да вярват, защото убедиха себе си, че вярата е противоречащо на разума, научно несъстоятелно и „реакционно” състояние на душата. Хората се отрекоха от сърцето, защото започна да им се струва, че сърцето пречи на инстинкта, че то е разновидност на „глупостта” и сантименталността, че то подкопава човешката деловитост и поставя човека в смешно положение; а „умният” човек най-много се страхува да не се окаже смешен; той иска „да прави разни неща” и да се утвърждава в земния живот. Хората отхвърлиха съзерцанието, защото техният трезв, прозаичен „ум” презира човешката „фантазия” и смята, че най-важното в живота е „емпиричното” и „прозаичното”. Те изтласкаха от живота съвестта, защото нейните живителни призиви и укори абсолютно не се вписваха в контекста на хладнокръвните сметки и деловите планове. И зад всичко това, заедно със закоравялото себелюбие и самомнение, се криеха един фалшив срам и фалшив страх: хората се страхуват да не би да останат бедни и неизвестни, страхуват се да не бъдат набедени, че се занимават с детинщини, че са несериозни и смешни… Така гладното самочувствие, тщеславието и честолюбието се сливат с плахостта пред „общественото мнение”…

Този фалшив срам ще бъде преодолян и отстранен чрез големите лишения и страдания на нашата епоха. Тъй като страданието е истинска и мощна реалност, то приобщава човек към битието до такава степен, че хората се научават да бъдат, а не да изглеждат, и тяхното тщеславно желание „да станат известни” и „да се прославят” минава на заден план. Но това означава също, че на съвременния човек му предстои още да се мъчи и да търпи, и може би - да изтърпи още непознати нему форми на гнет и унижение - дотогава, докато не отпадне всичко привидно, условно и мъртво и докато не бликне навън изворът на вътрешната реалност и творческата сила. Човекът трябва отново да зажадува истинската реалност - субстанцията на всяко битие и всеки живот. Тогава в него ще оживее и ще се отвори сърцето; тогава той свободно и решително ще се отдаде на сърдечното съзерцание; така той ще си върне Бога, ще се примири със съвестта си и ще започне да създава нова култура като намира нова вяра в Христа, създава нова наука, изгражда ново изкуство, формулира ново право и въдворява нова, съвсем не социалистическа социална система…

Невъзможно е нито да бъде предвидено, нито да бъде предсказано кога именно ще започне това духовно обновление и кога ще настъпи часът на творческия пробив и постижения. Негови отделни носители и реализатори са живели през всички епохи и сега също вършат своята работа. Във всеки случай ние вече трябва да търсим точната диагноза на съвременната духовна криза и да набелязваме верните пътища, които водят към духовно обновление.

Особено призвана за това е философията - като любов към мъдростта, като потребност от божествени съдържания, като най-отговорно изследване, като воля за постигане на очевидност във въпросите, които са в най-висша степен и пределно важни. И философите на нашата епоха ще постъпят правилно, ако забравят своите субективно-произволни „конструкции” и разните „гносеологични” и „диалектически” комбинации и отдадат своите сили на предметното съзерцание.

Тогава те преди всичко ще видят и ще посочат духовните рани на съвременната култура - от загубата на свещеното в целия човешки живот до изследването на онези бездни, в които се заражда световното зло.

След това ще им се наложи да поставят диагнозата на нашата културна криза и да покажат доколко съвременното човечество надценява чувствения живот и чувствените наслаждения, как то създава безсърдечна култура и се потапя в хаоса на духовното затъмнение.

Набелязвайки пътищата за духовно обновление, те трябва да се заемат преди всичко с въпросите на възпитанието, за да посочат неговите най-важни, забравени и занемарени през нашата епоха задачи: трябва да се разбужда духовността в инстинкта на децата, да бъдат приучвани към чувство за отговорност, да бъде укрепвана в хората предметната сила на съжденията и волята им за духовна цялост в живота.

Трябва точно да бъде оценено бремето на земното съществуване, което носим през целия си живот, и да бъдат намерени естествени и справедливи начини за социалното му облекчаване.

От особена важност е да бъде разбрана и обяснена на хората същността на творческия живот. Това е огромна задача за поколенията, които идват след нас. Структурата на творческия акт, който съзижда културата, трябва да бъде разбрана в дълбочина и обновена в самата  й тази дълбочина, и при това - във всички области и във всички видове духовно призвание.

И за да бъдат решени всички тези задачи, хората трябва да си осигурят достъп до първоначалните основи на духа и на живота. Човекът на бъдещата култура трябва отново да обикне духовната свобода, да се отдаде на живата сърдечна доброта, да отгледа в себе си едно скъпоценно смирение като извор на истинска сила, да се преклони пред тайната на Божието мироздание, да укрепи в себе си силата на сърдечното съзерцание, да се научи на радостта на благодарението и да възстанови в себе си истинската религиозност.

И това, което той ще излъчва тогава към света, ще освети неговия личен живот и ще поведе неговата култура по пътищата на истинното християнство.

Иван Илин (1883-1954), „Пътят към очевидността”, превод: Иванка Хиндалова-Шерстюк

Източник: literaturensviat.com
Снимка: en.wikipedia.org

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност