„Трябва да мечтаем колкото се може повече и колкото се може по-силно, за да може бъдещето да се превърне в настояще.“

Михаил Пришвин (1873-1954), безнадежден мечтател и хулиган, бива изключен от гимназията за „за дързост към учител“ и „свободомислие“. Все пак успява да завърши далеч от семейството си и се записва да следва, но пък точно тогава бива арестуван за революционна дейност, като дори излежава едногодишна присъда, след което бива заточен за две.

Завършва в Лайпциг агрономство. Завръща се в Русия, уж, за да работи като агроном, но неудовлетворен от професията си, заминава където започва да се интересува и да записва легенди, приказки и народни думи. Така започва неговата писателска биография. 

Според Пришвин „истинският реалист… вижда еднакво и тъмното, и светлото, но насочва своята работа към светлата страна и само изминатият в тази светла страна път счита за реалност“. Произведенията му днес са в златния фонд на руската литература.

(1873 ~ 1954)

Хората са се научили да се ползват от всичко, само не и от свободата си. Може би да се бориш с нуждата и крайната необходимост е доста по-лесно, отколкото със свободата. В нужда хората се закаляват и живеят с мечти за свободата. Но ето, че идва свободата и хората не знаят какво да правят с нея.

Радост и щастие  това са децата на любовта, но самата любов като сила, е търпение и състрадание.

Има чувства, възпламеняващи и затъмняващи разума, и има разум, охлаждащ движението на чувствата.

Животът се състои от две сили, назовани в обща любов; едната сила – това е раждаща любов (родова сила), другата е образуваща любов (сила на личността). На едната страна – раждане, на другата – смърт: раждане и смърт и смърт и безсмъртие.

Свободната любов без обети и клетви е възможна само между равни, за неравните е предвиден бракът като неподвижна форма.

Любовта е непозната страна, и ние всички плаваме натам всеки на свой кораб, и всеки от нас е капитан на своят кораб и го води по собствен път.

Любовта на земята е единствената достойна за удивление сила.

Бракът е средството да се спасиш от страстта в любовта.

В любовта можеш да стигнеш до където си искаш, всичко ще ти се прости – само не и навикът.

Вниманието е основният заряден орган за душата – за всяка душа едновременно: и за великата, и за малката.

Да обичаш значи да се бориш за любимия човек.

Първото условие за сближаване е искреността.

Приспособявайки се, хората искат да съхранят себе си като в същото време губят себе си.

Как може да възникне идеята за безсмъртие, ако всички хора са смъртни? Безсмъртието не е идея, а самочувствие на живота.

Моята поезия е акт на приятелство с човекът, и оттук моето поведение: пиша, значи обичам.

Творчеството е страст, умираща във формата.

Доброто само по себе си не ни изглежда такова на външен вид и може да ни убеди само ако го е осветила красотата. Ето защо работата на художника е – избягвайки съблазните на красивото зло – да превърне красотата в слънце за добротата.

Неверието в човека е нещастие и ракова болест.

Истината обича да се заселва в делото: не всяко дело е истина, но истината живее винаги в делата.

Въздържай се да мислиш без участието на сърцето.

Да обичаш врага си значи да се бориш с неговата зла обсебеност, да се бориш за пленения от злото човек.

Величайшо щастие е не да се считаш за особен, а да бъдеш като всички хора.

Има задължителен момент в творчеството, когато художникът съди за целият свят по себе си.

Необходимо ни е щастие, обаче какво? Има щастие случайно – Господ да му е на помощ. Но би ни се искало щастието да идва като заслуга.

Децата учат възрастните да не се потапят изцяло в работата си и да остават свободни.

Дребните проблеми в човешкия живот се преодоляват с великодушие.

За някои природата  това са дървата, въглищата, рудата или просто пейзажа. За мен природата е средата, всред която като цветя израстват нашите човешки таланти.

Затова и се радваме, попадайки в природата, защото идваме на себе си.

Идеалът е в движението: тъгата и щастието с еднаква сила могат да разчистят или да преградят пътя.

Красотата не се оглежда за доброто, но хората стават по-добри от нея.

Лицемерието е да мериш постъпките си не пред собствената си съвест, а пред лицето на другите.

За правдата трябва да се държим, истината трябва да я търсим.

Мирът на земята е възможен само при определено хармонично съотношение на душата с разума. Господството на разума води до гола техника и до война.

Мислите също се раждат както децата и те също трябва да бъдат дълго износвани, преди да бъдат пуснати на белия свят.

Морализирането – това е творчеството на бездарните хора.

Не е страшно, ако те съдят, страшно е, ако при всеобщия смях те и оправдаят!

Нравствеността е отношението на силата на разума към силата на чувствата.

Някои хора, да ги наречем делови, намират мотиви за своите действия непосредствено в живота, а други, мечтатели, се ръководят в постъпките си от мотиви, пречупени през тяхната душа.

Трудовият процес, ако е свободен, свършва с творчество.

Талантът  това е способността лично да изразиш онова, за което мнозина несъзнателно са се борили.

Този човек, когото ти обичаш в мене, естествено е по-добър от мене  аз не съм такъв. Но ти ме обичай и аз ще се постарая да стана по-добър от себе си.

Трябва да мечтаем колкото се може повече и колкото се може по-силно, за да може бъдещето да се превърне в настояще.

Без тор не можеш да отгледаш роза, но все пак поетът ще прославя розата, а не тора. Трябва да показваме самата роза и да оставим малко тор, угнил, примесен със слама, за да покажем наред с красотата полезното, наред с красотата – и необходимостта, от която тя се е породила.

Мисля си, че сигурно човек трябва много дълго време да расте нагоре, за да придобие способността да се вижда не в себе си, а отделно, отстрана, сякаш е узрял и е излязъл вън от себе си.

Думите, че по-скоро камила може да мине през иглени уши, отколкото богаташ да влезе в царството небесно, се отнасят към всеки творец на културата: да създадеш нещо – значи да отдадеш себе си и тъкмо това е най-трудното.

Дълго време от живота ми попадаха в мен куршумчета и сачмички, отнякъде си – в душата ми, и от тях оставаха ранички. И чак когато животът взе да залязва, тези безбройни ранички почнаха да заздравяват. Където е имало раничка – пониква мисъл.

Приятелю мой! Не се страхувай от мисълта, която те гложди и не те оставя да спиш. Не спи! И нека тази мисъл да гложди душата ти до дъно. Търпи! Гложденето има край.
Ти скоро ще почувстваш, че от душата ти има изход към душата на друг човек и че онова, което става тази нощ с твоята душа, проправя път от теб към другия, за да сте заедно.

Рано или късно всички тайни непременно ще се разкрият. Няма нищо тайно, което да не е станало явно.

Снимка: lounb.ru