За Пип и Естела, любовта и големите надежди… Назаем от класическия Дикенсов роман, който покорява и с красивите си филмови адаптации.

(Гуинет Полтроу и Итън Хоук в кадър от филма Great Expectations (1998), режисьор Алфонсо Куарон)

Бях чул, че животът й протекъл много нещастно, че се разделила със съпруга си, който се държал твърде жестоко с нея и се прочул като образец на надменност, скъперничество, грубост и дребнавост. Чул бях и за смъртта на съпруга й, причинена от злополука поради грубото отнасяне с някакъв кон. Това избавление бе дошло преди две години и доколкото знаех, тя се бе омъжила повторно.

– Естела!

– Толкова съм променена, че е чудно как ме познахте!

Свежестта й бе наистина изчезнала, но неизразимата величественост и неизразимият чар бяха останали.

Тях аз бях виждал и по-рано; това, което не бях виждал, беше скръбният, смекчен блясък на някога гордия поглед; а това, което не бях почувствувал, беше приятелското докосване на някога безчувствената ръка.

Седнахме на една близка скамейка и аз казах:

 Странно е, Естела, че трябваше да се срещнем така след толкова години на мястото, където се срещнахме за пръв път! Често ли идвате тук?

– Ни веднъж не съм идвала оттогава.

– И аз също.

Луната се показа и аз си спомних безучастния, отдавна вече угаснал поглед към белия таван. Луната се показа и аз си спомних как той ми стисна ръката, когато изрекох последните думи, които чу на тоя свят.

Естела заговори първа след настъпилото мълчание.

– Много често мечтаех и възнамерявах да дойда тук, но различни обстоятелства ми пречеха. Бедният, бедният стар кът!

Сребристата мъгла бе докосната от първите лъчи на лунната светлина, озарила и сълзите, които се стичаха по бузите на Естела. Без да разбере, че съм ги забелязал, правейки усилие да се овладее, тя каза спокойно:

– Чудехте ли се, докато се разхождахте тук, как всичко е останало в тоя вид?

– Да, Естела.

– Мястото е моя собственост. Това е единственото нещо, което притежавам. Всичко се изплъзна постепенно от ръцете ми, но това запазих. През всичките тия нещастни години само това отстоявах упорито.

– Ще се строи ли нещо тук?

– Най-после ще се строи. И аз дойдох да се сбогувам с мястото преди промяната. А вие – каза тя със съчувствие към скитащия бездомник – живеете още в чужбина.

– Да, все още.

– И работите ви навярно вървят добре?

– Работя усърдно и си изкарвам добра прехрана. Така, че… Да, работите ми вървят добре.

– Често мислех за вас – рече Естела.

– Така ли?

– Напоследък много често. Имаше дълги, тежки времена, когато се пазех да не си спомням онова, което бях отхвърлила, когато не знаех ценността му. Но откакто този спомен не противоречи на дълга ми, аз го допуснах в сърцето си.

– А в моето сърце вие бяхте винаги – отговорих аз.

Замълчахме отново, докато тя заговори пак.

– Никога не съм помисляла – каза Естела, – че ще се сбогувам с вас, когато се сбогувам с този кът. И се радвам, че стана така.

– Радвате се, че ще се разделим отново ли, Естела? За мене раздялата е винаги тежка. Споменът за последната ни раздяла беше винаги тъжен и мъчителен за мене.

– Но вие ми казахте – възрази припряно Естела – „Бог да ви благослови и прости!“ Щом можахте да кажете това тогава, няма да се поколебаете да го кажете и сега… сега, когато страданието – най-добрият учител – ме научи да разбирам вашето сърце. Животът ме преви и пречупи, но, надявам се, за да ме направи по-добра. Бъдете както винаги снизходителен и добър към мене и ми кажете, че сме приятели.

– Приятели сме — отвърнах аз, когато станах и се наведох към нея, докато тя ставаше от пейката.

– Ще си останем приятели, макар и разделени – каза Естела.

Аз улових ръката й и ние излязохме от тъжния кът, и както някога, когато напуснах ковачницата за пръв път, утринната мъгла се бе разсеяла пред мене, така се разсея и сега вечерната мъгла и в спокойния лъчист простор пред нас не се мярна ни сянка от нова раздяла.

От: Големите надежди”, Чарлз Дикенс, Great Expectations, 1860

Изображения: Oxford Australia blog - Oxford University Press; imdb.com