Птиците родени в клетка, мислят, че летенето е болест ~ Алехандро ХОДОРОВСКИ

„Никога няма една единствена жертва. Никога няма един единствен виновен.“

Алехандро Ходоровски е роден на 7 февруари 1929 г. в Чили, в семейството на руски евреи – емигранти от Украйна. В детството си той е аутсайдер и в семейната си среда, и в обществото. Днес е е писател, актьор, филмов и театрален режисьор, художник и философ, известен с крайната си ексцентричност.

Ходоровски е разностранен талант – мим от трупата на Марсел Марсо, автор на култови филми и на книги по психомагия, стихосбирки и комикси. На него е наречен и астероид – 261690 Ходоровски – тъй като Международният астрономически съюз е нарекъл на негово име едно петкилометрово парче скала, обикалящо в орбита между Марс и Юпитер.

(The therapeutist, 1937, Rene Magritte)

Някои люде са сравними с метеорити - тези тъмни късове, които могат в определен момент да се сблъскат със Земята, причинявайки огромни щети, - а други са като комети, бляскави небесни тела, и биха могли да допринесат с жизнени елементи.

Живеем в реалност, която изобилства от чудеса, ала тях ги виждат единствено онези, които са развили възприятията си.

Птиците родени в клетка, мислят, че летенето е болест.

Ако детето в пустинята затвори длан, то взема за себе си шепичка пясък, ако я отвори, цялата пустиня може да мине през нея...

Би трябвало да имаш правото да не бъдеш критикуван, ако избереш път, който не е бил в плановете на твоите родители; да обичаш човека, когото желаеш, без нужда от одобрение; а когато се почувстваш способен, да напуснеш родния си дом и да заживееш собствен живот; да надминеш родителите си, да стигнеш по-далеч от тях, да постигнеш каквото те не са могли, да живееш повече години. И накрая, би трябвало да имаш правото да избереш момента на смъртта си, без някой против волята ти да те задържа в лоното на живота.

Обичам да пиша. Обичам да мисля. Имам плодовит ум, мога. Всеки ден пускам по 15 туита: това е хайкуто на ХХI век! Правя го за удоволствие. Убеден съм, че трябва да разширяваме съзнанието, своето и на другите, защото сегашната демокрация е тирания на посредствеността.

Онези, дето смятаха, че ме познават, бяха опознали всъщност маските на един мъртвец. В тези тягостни години всички творби, които създадох, както и любовните ми връзки, бяха анестезия, която ми помогна да понеса тревогата, глождеща душата ми. И все пак в най-съкровеното си кътче смътно знаех, че това състояние на непрестанна агония е болест и трябва да я лекувам, ставайки терапевт на самия себе си. В края на краищата не се налагаше да търся вълшебен филтър, който да ме предпази от умиране, а главно да се науча да умра щастливо.

Веднъж ме питаха: какви ще са последните ти думи? И отговорих: ха-ха-ха. Баща ми беше атеист и когато бях на 4 години, заяви: "Няма Бог, няма нищо – изгниваш и край." И ме вкара в невроза, която ме държа до 40-ата ми година. 

Поезията предизвика коренна промяна в поведението ми. Престанах да виждам света през очите на баща си. Беше ми позволено да се опитам да бъда себе си. Въпреки това, за да опазя тайната, всеки ден изгарях стиховете си. Душата, голата девица, огряваше пътя ми с пламтяща пеперуда.

Където мога, влагам съзнание. Човек надали сам ще промени света, но може да започне промяната. Аз винаги съм започвал и понякога съм успявал. Щом ми се е случвало да повлияя на цели страни, значи отделният индивид може.

Истината е, че колкото повече време минава – природата и космосът са мъдри – толкова повече осъзнаваш: старостта не е зло, а необходимост. Фантастично е намислено – колкото повече остаряваш, толкова повече се откъсваш от егото си. Нали най-големият ни ужас е да изгубим индивидуалността си. По-страшна от смъртта е загубата на паметта. Е, със старостта постепенно приемаш, че ще изчезнеш.

Имам амбицията да живея 300 години. Няма да живея 300 години. Може би ще живея само още една. Но имам амбицията.

Да се приеме смъртта е масивен проблем за всекиго. Все още се страхувам от смъртта, от физическото страдание, но духовно съм го преодолял. Вече го приех. Имах син, който почина. Това беше моментът, в който започна разпадането на егото ми. Това беше моментът, в който имах ужасяваща среща с реалността.

Каквото и да бъде подлог, сказуемо е винаги Вселената.

Не да се съпротивляваме или да бягаме от проблема, а да влезем в него, да бъдем част от него, да го използваме като елемент от освобождаването.

Когато реализираме познанието в душата, в плътта ни се инсталира субтилна прозрачност.

Всеки закон, идея или концепция, като ограничен израз на непознаваемото Цяло, валиден единствено за индивида или обществото, което го произнася в настоящия момент, а по-късно в бъдещето, се превръща в несериозен. Човешката мисъл, фрагментирана и представена като “сериозна”, всъщност е комична. Мъдростта се състои в откривне на комичното в мисъл, която като въображаема част,  е винаги осъдена на грешка. Осмиването, смехът разкрива границите й и приближава мисълтта до тоталното. Комично е това, което като част, се приема за Цяло.

Индивидът не може да познава Цялото. Той може да познае само част от Цялото. Но тази част е само приближаване, защото, за да я познае, има необходимост да я свърже с Цялото. Приближавайки се към цялото, не е възможно това да стане по прецизен начин. Частта можем да приближим само към едно въображаемо Цяло, наречено “Свят”.

Съзнателното същество осъзнава границите си. Усещайки се като част, то се стреми да се слее в Цялото. Съзнанието е непрекъснато разлагане чрез устрем, аспирация към тоталното.

Неосъзнатият човек приема границите си за Цяло. Несъзнанието е натрупване на граници в желание на човек да се изяви.

Всяка част зависи от Цялото. Причината за всеки ефект идва винаги от Цялото. Да се мисли за определени ограничени причини е илюзия. Нищо не може да се осъществи с едно единствено (изолирано) действие. Никой ефект не е ограничен. Всеки ефект е безкраен, защото се създава в Цялото, той е аспект на Цялото. Никога няма една единствена жертва. Никога няма един единствен виновен.

Ако твърдим, че Цялото е нещо по-голямо от сумата на частите си, означава, че Цялото е непознаваемо от тях. Тъй като всяка от тях е част от Цялото, никоя част не може да опознае цялостно друга. Не е възможно да опознаем една част, ако не познаваме всички части.

Всички качества принадлежат на Цялото. Част, която си приписва качество, завършва със страдание. Основното качество, което може да си припише частта, е да се приеме за част. Частите не са част от себе си, а са част от Цялото. Когато частта се остави на Цялото, страданието изчезва.

Кога ставаме силни? Когато се научиш да не причиняваш болка на никого.

Изображение: The therapeutist, 1937, Rene Magritte

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност