„Щом съвестта ви е чиста, другото е вятър работа.“
Тадеуш Доленга-Мостович е роден през 1898 г. в Руска империя (сега в Беларус). Баща му е богат адвокат. Учи в гимназията в Литва, а после изучава право в Юридическия факултет на Киевския университет. В Киев се сприятелява с членовете на многобройната полска диаспора и се присъединява към нелегалната Полска военна организация.
През 1917 г., след болшевишката Октомврийска революция, семейството му се премества в Полша, а през 1918 г. прекъсва обучението си и се мести във Варшава. Там постъпва като доброволец в армията и участва в Полско-съветската война.
След войната започва да пише за вестник. Заради фейлетон за милицията, през 1927 г., е отвлечен, пребит и захвърлен в гората, откъдето го спасява случайно минаващ селянин. Напуска и се посвещава на писането на книги. Най-известен на читателите си става с романите „Знахар“ и „Морал“.
Умира през 1939 г., само на 41 години, прострелян от танк на настъпващата Червена армия в началото на Втората световна война, като командир на преден пост.
(1898 ~ 1939)
Щастието трае, докато човек може да го оцени. А хората ценят само онова, което са придобили трудно.
Споменът за най-краткотрайното щастие остава в душата завинаги, до смърт. Трябва ли да се отказваме от такава скъпоценност? Нима е по-добре да я пренебрегнем от страх пред страданието и да живеем единствено с безсмислена пустота?
Щастието трябва най-старателно да се пази.
Всичко минава. Това, което някога ни се е струвало център на вселената, след години го виждаме като прашинка и не можем да проумеем защо тогава сме се поддали на илюзията.
През пълната бутилка светът изглежда съвършено различно, отколкото през празната.
Някакъв си тип от античния свят е казал, че човек е толкова пъти човек, колкото езици знае. Аз бих променил това: "Колкото по-голяма е способността на човека да забелязва явленията, толкова повече той е човек.“
Богатството зашеметява. Състояние се трупа, за да служи за нещо, да помага. Но придобиеш ли го, задушава всчко и те кара да му служиш на него, на богатството.
Нещо странно ставаше в главата му. Усещаше, че го обзема ново, непознато чувство, страшно чувство. Да, изпитваше страх, до смърт се страхуваше, но не от онези, които останаха на пътя, а от самия себе си, от себе си в тази пустош, в тъмнината, от чувството, че до него, зад него, почти вътре в него има някой друг, чудовищен, страшен, ужасяващ...
Човек може да обича само когато уважава.
Принципите на жената свършват там, където започва любовта й.
За любовта най-доброто лекарство е почтеността.
Не можеш пръста си да помръднеш, не можеш крачка да направиш без ясна и осъзната цел. Така ли е?… А в същото време се раждаш и в продължение на няколко десетки години изпълняваш милиони, милиарди различни действия, трепеш се, работиш, учиш, бориш се, падаш, ставаш, радваш се, скърбиш, мислиш, изразходваш енергията на цяла варшавска електроцентрала и за какъв дявол ти е всичко това? Да, приятелю, не знаеш и не можеш да знаеш с каква цел го правиш. Единствената инстанция, към която можеш да се обърнеш, за да ти даде меродавна информация по въпроса, е твоят разум, а той, тъй да се каже, безпомощно разперва ръце. Следователно къде е смисълът, къде е логиката?
Човек като мене, жаден за спокойствие, крачка не може да направи, без да се сблъска с човешката глупост! Защото в дъното на всяка трагедия е глупостта!
Така е то с жените… Една се впие в тебе, та всичките ти сокове изсмуче, друга ти свие каквото имаш, трета те мами на всяка крачка, а има и такива, дето те повличат в сивотата, в ежедневното мочурище. Пране, чистене, пелени и тем подобни. Върви, че живей…
И най-силните корени пукната пара не струват, няма ли за какво да се заловят.
Вярата е балон, от който въздухът рано или късно ще излезе.
Животът внушава на хората разни мисли…
Съзнанието понякога е най-голямата инквизиция.
Човек, ако иска да научи нещо, трябва да страда.
Съществува някаква йерархия, че човешките стойности и способности имат различни степени…
Възрастта не е само въпрос на време, но и на развоя на индивида в същото това време, въпрос на постиженията на индивида вътре в него и извън него. Въпрос на умственото му и духовно съзряване, въпрос на общественото положение.
Природата така е устроена, че онова, което е непотребно, се самоунищожава.
Човек сигурно изпитва истинско удовлетворение, като помага на ближните, като облекчава страданията им. Тогава той се чувствува действително нужен, полезен.
Човешката завист не се съобразява дори с безспорните факти.
Лошият и в църквата вижда мръсотии. Но на лошите не бива да им се обръща внимание.
Дори най-зрелият и самостоятелен човек винаги подлежи на един друг, при това значително по-нетолерантен контрол. Имам предвид контрола на общественото мнение.
Щом съвестта ви е чиста, другото е вятър работа.
От Тадеуш Доленга-Мостович, „Знахар“, „Морал“, изд. Хермес
Снимка: pl.wikipedia.org