Фрагмент от срещата на Хайтов с работници от Института за фолклор при БАН, март 1978 г. 

За красотата на народните приказки и българския фолклор

Приказката дава на слабите, на унижените и оскърбените упование и ВЯРА. Буди най-благородните пориви в човешката душа, в мрачния понякога живот тя идва да отвори прозорче към светлото седмо небе. Предназначението на приказката е красиво да излъже. В името на човека, да облажи човешката душа, да й вдъхне надежда, да задвижи порива към справедливост.

Предназначението на приказката е да възвиси човека. Това е въобще предназначението на изкуството. Художникът трябва да гради, а не да руши. Да въздига човека, не да го забива в батака. Лесно е да се забие човек в батака. Да се обезобрази, да се направи смешен. Някои пишещи братя го правят сръчно и даже интересно. Забиват, осмиват, рушат… вместо да изграждат, което е безкрайно по-лесно. В тоя своего рода литературен садизъм може да има нещо забавно за преситените от традиционна литература читатели, но това никак не означава, че основния закон на литературата – да служи на човека – се е променил.

Просъществувала векове наред народната приказка показва, че тоя закон е непроменим, че той е вечен, както е вечно изкуството, което никога не е било и не може да бъде човеконенавистно.

От народното творчество може много да се поучим на пестеливост в думите и изразителност. В народните приказки езиковата пила е махнала всяка дума, която не върши никаква работа. 

То е горе-долу като женската пълнота – кокалите не бива да се виждат, но трябва да се усещат. 

Когато говорим за цената на думите, не би трябвало да отминем без внимание народните пословици и поговорки – тези философско-художествени словесни сбитъци, които ни разкриват понякога с по 3-4 думи цели духовни кръгозори. 

Брат по брата, та и двата. 

Чисто, кратко и толкоз вярно, и толкоз българско, че ти се завива свят!

Има и друга: 

Късмета на грозната мома нека да е на мойта дъщеря!

Ще попитате не е ли красотата късмет? Излиза, че не. В природата рядко се случва момата да е хем красива, хем и късметлия. Природата дава на грозните късмет, за да уравновеси онова, дето им е отнела. На красавиците им стига и красотата, затова пък животът е по-суров с тях.

Безспорно е едно – фолклорът е възпитал у мен литературен вкус , изградил е подсъзнателно усещане за художествена мярка, за съществуването на определени закони, които са в сила и за личното литературно творчество. Повлиял е на моето светоусещане и от там и на моето мислене. Това е истината. 

От: „За творчеството”, Николай Хайтов