„Никъде и никога не съм се смял повече, отколкото в България, където животът така често свири едновременно на струните на сълзите и на смеха.”

Спасителният смях 

От всичко, което човек би могъл да уважава в характера на своя народ, най-много се гордея с невероятното чувство за хумор на нашия народ. Колко пъти съм се удивлявал как естествено избликва това чувство и колко тясно то е свързано с обществена оценка, изразяване на политически мнения и дълбока народна философия. Мисля си, че това чувство за хумор има нещо общо със забележителното отсъствие на сляп фанатизъм у нашите българи. Фанатици у нас са само глупаците. Колкото и страстно и убедително да защитавате известна най-вярна и най-съблазнителна кауза, вие ще забележите във вашите събеседници лека усмивка, която мълчаливо ви казва: „Чак пък толкова!”

Това чувство за хумор винаги е съпроводено със самоирония, самоосмиване и точно тази е посоката, която му дава голямата стойност. Всеки знае да се смее другиму, но се иска характер, за да подиграеш себе си. Още по-забележително е, че в най-тежките времена у нас, при най-жестока и мрачна обстановка, чувството за хумор не само не напусна нашите българи, но сякаш стана главен отдушник на болката и мъката. И нека подчертая, че това чувство не принадлежи на шепа интелектуалци, а блика от самите недра на народа. Никъде и никога не съм се смял повече, отколкото в България, където животът така често свири едновременно на струните на сълзите и на смеха. Мисля, че цялата антидрама, и особено творчеството на Йонеско, се предхожда от разказа за трънчанина Гюро, който отишъл на лов за мечка. Влязъл в бърлогата й, но тя му откъснала главата. И когато приятелите му го извадили, те започнали да се питат дали той въобще е имал глава, преди да влезе в бърлогата. Тогава го отнесли в селото, за да питат жена му. А тя мислила, мислила и накрая казала: „Па не знам дали Гюро имаше глава, или нямаше. Я мислим, требе да е имал глава, оти лани си купува капа!“

Погледнете. Цялата форма на антидрамата е тук, в този трънски разказ.

Никога няма да забравя посрещането на Енвер Ходжа, когато дойде в България навремето. Народът бе докаран покрай линията Перник-Волуяк, за да го приветствува. Когато влакът премина покрай нас, недалеч от село Дивотино, разни агитки започнаха да скандират името му. Но Енвер се държеше с две ръце за отворения прозорец и дори не вдигна ръка да поздрави. Тогава чух двама местни селяни да коментират:

– Защо не махна с ръка поне? – питаше единият.

– Не видиш ли, че го е страх да се пущи от прозореца!

– Е па защо че го е страх!

– Ами цял живот човекът се е возил на магарета, та е навикнал да се държи за самара! Къде е видел влак у Албания!

По време на насилственото вкарване на селяните в текезесетата, агентите на Държавна сигурност използуваха таксита, в които държеха жертвата си, докато не подпише необходимия им документ. В Пернишко бях свидетел, когато призори едно такова такси изхвърли възрастен селянин, чието лице бе разкървавено. Но той се надигна, засмя се и каза: „Цял живот исках да се повозя на такси и даде Господ, навозих се!“

Едва ли бих могъл да забравя бай Васо, файтонджията на владайския санаториум, който ме прибра от автобусната спирка. Беше време, когато книжарниците бяха залети от невъзможна за четене партийна литература, когато почти не се издаваха свестни книги. Забелязал, че нося куфар с книги, бай Васо, който беше бивш гробар, се обърна към мене и замислено ми каза: „Много обичам книгите… сума нещо съм прочел, като бях в гробищата… И какви книги!… Ти ми дай на мене „Под игото”… Ама да е от Иван Вазов!“

Човекът не искаше друго „Под игото“ и се безпокоеше, че може и да са го пренаписали. Той си искаше „Под игото“ от Иван Вазов. И в тази забележка „Ама да е от Иван Вазов“ се съдържа цялата народна оценка за печатаните партийни глупости.

Имаше нещо много здраво и дълбоко в този народен хумор. Мисля, че чрез него народът се самосъхраняваше. Комунистическата партия и партийните членове, грамадната маса от които, изглежда, не притежаваше никакво чувство за хумор, реагираха остро и непримиримо срещу народния смях. Те знаеха и знаят, че смехът беше насочен срещу тях, но бяха твърде примитивни, за да проявят великодушие. Немалцина народни хумористи биваха задържани, бити, интернирани заради разказване на вицове. В досиетата на много български граждани е записано, че са разказвали или преразказвали вицове. Особено жестоко се преследваше този смях по времето на Сталин. Малко преди да умре, известният сталинистки идеолог Андрей Жданов (улица „Пиротска“ в София все още носи името на този тип) излезе със статия за смеха, в която заповядваше на съветските граждани на кого и кога да се смеят. Тази статия, очевидно писана по указание на самия Сталин, стана повод у нас да се предприеме истинска наказателна вълна срещу смеха. Но понякога дори усмивките докарваха представителите на властта у нас до истерика. На погребението на Георги Дамянов в София милиционерски началник пред очите ми искаше да арестува една студентка от Художествената академия, която се била усмихвала. Един бивш следовател в Държавна сигурност, за когото по-нататък ще стане дума, в пиянска изповед ми каза: „Най не можех да понасям усмивките им! Като го видех, че се усмихва, като че ми плюеше в лицето, скачах и виках: „На мене ли ще се смееш, бе!“

След 1956 година формата на партийното преследване на смеха стана по-мека. Но нещата не са се изменили значително, защото през март 1974 година в София се проведе една невероятна и може би уникална в света партийна теоретична конференция по въпросите на смеха. От нея стана ясно, че българският народ продължава да се смее. На тази конференция първият секретар на партията просто повтори статията на другаря Жданов и се опита да се опълчи срещу това голямо богатство на народния ни характер. Но кой може да застави един народ да не се смее?

Избрано от: „Задочни репортажи за България” Георги Марков, 1978 г.