Екзюпери оставя своя философски роман - притча „Цитадела“ в състояние, което сам нарича „необработен къс руда“ Когато го питали кога ще бъде отпечатана тази творба, той отговарял, смеейки се: Аз няма да я довърша никога… Тя е мое посмъртно произведение!“. Романът, останал незавършен и издаден след смъртта на автора, е синтез на цялото му творчество. Той фокусира в себе си големите житейски теми и философските позиции на Екзюпери с идеята да приобщи хората към всичко, което може да ги извиси. За да изградят цитадела на човечността в сърцата си и да надживеят себе си в своите дела.

Дълго съм размишлявал за смисъла на покоя. Той идва само от родените деца, от приключената жътва, от подредения вече дом. Идва от вечността, където се завръщат завършените неща. Покой на пълните хамбари, на запладнилите овце, покой на сдиплените дрехи, покой на всичко съвършено, покой на онова, което, веднъж добре сторено, става дар за Бога.

Защото разбрах, че човекът е като цитаделата. Той срутва стените, за да си осигури свободата, но се превръща в разрушена крепост, открита за звездите. Тогава започва мъчителното безпокойство, че вече не представлява нищо. Нека черпи своята истина от миризмата на изгорялата лоза или от овцата, която трябва да стриже. Истината се дълбае като кладенец. Поглед, който се разсейва, не може да съзре Бога. Много по-близо до познаването на Бога е оня вглъбен мъдрец, знаещ само теглото на вълната, отколкото невярната съпруга, достъпна за обещанията на нощта.

Цитадело, ще те съградя в човешкото сърце.

Защото настъпва време да се отбере семето за посев, но настъпва и времето човек да се порадва на изкласилата нива, щом е направил избора веднъж завинаги. Настъпва време за съзидание, но и време за вече създаденото. Време за огненочервената мълния, която разцепва небесните диги, но и време за водоемите, където ще се съберат отприщените води. Време за завоевания, но и време за укрепналите империи: аз, който служа на Бога, имам чувство за вечност.

Мразя това, което се променя. Удушавам оня, който се надига в нощта и хвърля на вятъра своите пророчества, подобен на дърво, досегнато от небесния посев, което пука, сгромолясва се и подпалва гората. Ужасявам се, когато Бог се раздвижи. Нека Той, неизменният, си се върне във вечността! Защото е време за сътворение, но идва и време, щастливото време на обичая!

Трябва да умиротворяваме, да отглеждаме и да оглаждаме. Аз съм този, който слепя пукнатините на земята и скрива от хората следите от вулкана. Аз съм моравата над пропастта. Аз съм хранилището, където доузряват плодовете. Аз съм салът, получил едно поколение в залог, и го пренасям от единия бряг на другия. Бог на свой ред ще го поеме от ръцете ми, такова, каквото ми го е поверил, може би по-зряло, по-мъдро и изваяло по-изкусно сребърните съдове, но непроменено. Аз затворих народа си в моята обич.

Ето защо покровителствувам оня, който се преражда в седмото поколение и го повежда на свой ред към съвършенството, към наклона на кила или извивката на щита. Покровителствувам този, който наследява безименната поема от своя праотец певеца, изпълнява я на свой ред и я изменя, като добавя към нея собствената си същност, отпечатък, човешки опит. Обичам бременната жена или жената, която кърми, обичам стадото, което се възобновява, обичам повторението на сезоните. Защото аз съм преди всичко този, който обитава. О, цитадело, мой дом, аз ще те спася от попълзновенията на пясъка и ще те обкича със звънки тръби отвсякъде, за да тръбят против варварите!

От: „Цитадела”, Антоан дьо Сент Екзюпери, ИК „Христо Ботев

Снимка: TomSlatin.com
Корица: Antoine de Saint Exupéry