Законът на човешката природа ~ Клайв Стейпълс ЛУИС

Всеки е чувал хората да се карат. Понякога това звучи смешно, понякога просто е неприятно. Както и да звучи обаче, смятам, че можем да научим нещо много важно, като се вслушаме в онова, което казват. Ще чуем нещо такова: „Би ли ти харесало, ако някой стори същото на теб?“, „Това е моето място, аз бях пръв тук“, „Остави го на мира, нищо лошо не ти прави“, „Защо трябва да се тикаш пръв?“, „Дай ми малко от твоя портокал, нали и аз ти дадох от моя“, „Хайде де, ти обеща!“ Хората казват подобни неща всеки ден – образованите хора, както и неуките, децата, а също и възрастните.

Всъщност интересното във всички тези забележки е, че човекът, който ги прави, не казва само, че поведението на другия не му харесва. Той се позовава на някакви норми на поведение, като очаква, че и събеседникът му ги знае. И другият човек много рядко отговаря: „Върви по дяволите с твоите норми!“ Почти винаги той се опитва да докаже, че онова, което е правил, всъщност не противоречи на тези норми на поведение, а ако противоречи, то има някакво важно оправдание. Той претендира, че в конкретния случай съществува конкретна причина, поради която човекът, заел пръв мястото, трябва да го отстъпи, или че обстоятелствата са били съвсем различни, когато са му дали парчето портокал, или че е възникнало нещо, което го освобождава от даденото обещание. Всъщност до голяма степен е явно, че и двете страни имат предвид някакъв Закон или Правило за честна игра, почтено поведение, морал или, както и да го наречем, нещо, за което те наистина са единодушни. И това е така. Ако не бяха на едно мнение те можеха, разбира се, да се сбият като животни, но не биха могли да се карат в човешкия смисъл на тази дума. Когато хората се карат, те се опитват да докажат, че другият не е прав. А в подобни опити не би имало никакъв смисъл, ако вие и той нямахте някакво споразумение относно това какво е добро и какво е зло. Точно както би било безсмислено да се твърди, че един футболист е извършил нарушение, ако не беше постигнато съгласие относно правилата на играта.

Ето този Закон, или Правило за доброто и злото, беше наречен Закон на природата. Сега, когато говорим за „природните закони“, обикновено имаме предвид гравитацията, наследствеността, законите на химията или нещо подобно. Но когато древните мислители са нарекли Закона за доброто и злото „Закон на природата“, те всъщност са имали предвид Закона на човешката природа. Идеята е била, че както всички тела се подчиняват на закона за гравитацията, а организмите – на биологичните закони, така и съществото, наречено човек, има свой закон – с тази голяма разлика, че едно тяло не може да избира дали да се подчинява на закона за гравитацията или не, докато човекът може да избира дали да се подчини на Закона на човешката природа или да го наруши.

Можем да го кажем и по друг начин. Всеки човек във всеки момент е подвластен на различни закони, но само един от тях е свободен да наруши. Тялото му се подчинява на гравитацията и не може да се освободи от нея. Ако го оставим без опора във въздуха, той ще падне, без да има по-голям избор от хвърления камък. Организмът му се подчинява на най-разнообразни биологични закони, които той не може да престъпи, точно както и животното не може. С други думи, човек не може да нарушава онези закони, които са общи за него и другите природни обекти, но законът, който е специфичен за неговата човешка природа, законът, който го разграничава от животните, зеленчуците или неорганичната материя, е единственият, който той може да нарушава по свой избор.

Този закон е бил наречен Закон на природата, защото хората са смятали, че е заложен у всеки от тях със самото му рождение и няма нужда да бъде учен. Разбира се, те не са отричали, че някъде може да се открие странен индивид, който не го знае, точно както има хора, които са далтонисти или са лишени от музикален слух. Но разглеждайки човечеството като цяло, те са мислели, че човешкото разбиране за почтено поведение е очевидно за всеки. И аз вярвам, че са били прави. Ако не е така, тогава всичко, което сме казвали за войната, излиза безсмислица. Какъв е смисълът да твърдим, че врагът греши, ако доброто не е нещо действително, което нацистите дълбоко в душата си също като нас са знаели и е трябвало да следват? Ако те не са имали никакво понятие за това, което ние наричаме добро, тогава, въпреки че пак би трябвало да воюваме с тях, не бихме могли да ги обвиняваме за това повече, отколкото за цвета на косите им.

Зная, че според някои хора идеята за един известен на всички Закон на природата или на почтеното поведение, е неприемлива, защото различните цивилизации и епохи са имали твърде различен морал.

Но това не е вярно. В техния морал са съществували различия, но те никога не са били абсолютни. Ако някой си направи труда да сравни нравствените учения например на древните египтяни, на вавилонците, индусите, китайците, гърците или римляните, той би останал наистина поразен от приликата помежду им, а също и от близостта им с нашето разбиране за морал. Някои доказателства за това събрах в приложението към една друга книга, наречена „Унищожението на човека“, но за сегашната цел само ще помоля читателя да си помисли какво би означавало съвършено различна нравственост. Представете си страна, в която хората се възхищават от дезертьорството в боя или където човек се чувства горд да измами всички хора, които са били особено добри към него. Със същия успех можете да се опитате да си представите и страна, където две и две прави пет. Хората са имали различно мнение по въпроса към кого трябва да се проявява себеотрицание – дали само към семейството или към съотечествениците, или към всички. Но те винаги са се съгласявали, че не трябва да поставяме себе си на първо място. Себелюбието никога не е било почитано. Хората са имали различно мнение и по въпроса за броя на съпругите – дали трябва да е една или да са четири. Но те винаги са се съгласявали, че човек просто не може да има всяка жена, която му харесва.

Най-поразителен обаче е следният факт. Срещнете ли човек, който казва, че не вярва в съществуването на доброто и злото, в следващия момент ще видите същия този човек да отстъпва от убеждението си. Той може да не изпълни обещанието си към вас, но ако се опитате да направите същото спрямо него, преди изобщо да си отворите устата, ще ви възрази: „Това не е честно.“ Един народ може да твърди, че договорите не означават нищо, и в следващата минута да обори собственото си твърдение, като заяви, че конкретният договор, който иска да наруши, е несправедлив. Но ако договорите не означават нищо и ако не съществуват понятия като добро и зло – с други думи, ако няма Закон на природата, – тогава каква е разликата между справедлив и несправедлив договор? Не се ли издават по такъв начин хората, показвайки, че каквото и да говорят, в действителност познават Закона на природата точно както и всички останали?

Така че, изглежда сме принудени да вярваме в съществуването на доброто и злото. Хората могат понякога да грешат при определянето им, както понякога грешат и в сметките, но доброто и злото се влияят от човешките вкусове и мнения толкова, колкото и таблицата за умножение. А сега, ако сме постигнали съгласие по този въпрос, ще премина към следващия. Никой от нас в действителност не спазва Закона на природата. Ако между вас има такива, които правят изключение, аз ги моля за извинение. Би било по-добре да прочетат някоя друга книга, защото нищо от онова, което смятам да кажа тук, не се отнася за тях. И така, обръщам се към останалите обикновени човешки същества.

Надявам се, че няма да разберете погрешно онова, което ще ви кажа. Не ви поучавам и Бог знае, че нямам претенциите да бъда по-добър от когото и да било. Само се опитвам да привлека вниманието ви към един факт: фактът, че тази година, този месец, или още по-вероятно, именно днес ние не успяхме да се държим така, както очакваме другите да се държат. Могат да съществуват най-различни оправдания. Онзи път, когато бяхте толкова несправедлив към децата, всъщност бяхте страшно изморен. Онази малко съмнителна работа с парите, която почти бяхте забравили, се случи, когато бяхте много затруднен финансово. И онова, което обещахте да направите за своя стар приятел еди-кой си и тъй и не направихте – е, вие никога не бихте обещали, ако знаехте колко ужасно зает ще бъдете. А колкото до вашето поведение спрямо съпругата ви (или съпруга ви) или сестра ви (може и брат ви), ако знаех колко досадни могат да бъдат, не бих се учудил на това – и въобще, кой по дяволите съм аз? Аз съм си все същият, т.е. не успявам да спазвам както трябва Закона на природата и в момента, в който някой ми каже, че не го спазвам, в съзнанието ми изниква върволица от безкрайни оправдания. Въпросът обаче не е в това, дали извиненията са добри. Работата е там, че те са още едно доказателство за това, колко дълбоко, независимо дали ни харесва или не, ние вярваме в Закона на природата. Ако не вярвахме в почтеното поведение, защо тогава сме така загрижени да потърсим извинение за непочтеното си поведение? Истината е, че ние вярваме в почтеността толкова много – чувстваме върху себе си натиска на Правилото или Закона, – че не можем да понесем факта, че ги нарушаваме, и в резултат се опитваме да прехвърлим отговорността. Защото вие забелязвате, че всички тези оправдания измисляме само за лошото си поведение. Само лошото си настроение отдаваме на умората, на грижите или глада; доброто настроение отдаваме на себе си.

Това бяха двата основни проблема, които исках да изложа. Първо, че навсякъде по земята човешките същества споделят необикновената идея, че трябва да се държат по определен начин и на практика не могат да се освободят от нея. Второ, че те в действителност не се държат по този начин. Те познават Закона на природата и го нарушават. Тези два факта лежат в основата на всяко ясно разбиране за самите нас и за света, в който живеем.

Избрано от: „Отвъд човека“, Клайв С. Луис, изд. Нов човек 
Снимка: fredsullivan.com, LIFE