„У нас се цени само онова, за което сме дали и ние своята лепта; „харизаното” ни съблазнява, то може дори да бъде злоупотребено…”
„Етюдът ми „Ние, българите” възбуди интерес: от много страни ме подканиха да го разширя в самостоятелен труд. Така създадох тази си „Книга за българите”. Не мисля, че съм изчерпателен. И не се мъчих да бъда: книгата ми е първи опит от тоя род”.
А. СТРАШИМИРОВ ~ Коледа, 1918 г.
(Антон Страшимиров - портрет, 1920 г.; Фотоархив на ИЛ-БАН)
Рядко сред българите се срещат благодетели. Благотворителността у нас е сведена до помагане на крайно нуждаещи се роднини и до даване подаяние на професионалните просяци. Въздигане на благотворителни заведения, дори богоугодни такива; посрещане на обществени нужди – или увековечаване на лична памет с построяване на мостове, чешми и пр. – всичко това у нас комай не се среща. Нещо повече: малкото опити в това направление не успяват, обществото не ги тачи и не пази създаденото и то се разпада, ако няма свои пазачи…
У българите е заличена всяка следа от аристократични традиции: у нас никой не гледа на народните маси като на по-нисши същества, които трябва да се облагодетелстват. И стремлението в ново време да насадим това в страната си нито се оправдава, нито може да успее. Защото общото изравняване у българите е създало у тях по-здрав социален инстинкт, отколкото има такъв в народи, където култът на благодетелите още вирее (например у турците). Още с възраждането ни нашите села създадоха народното училище, като отделиха и имоти за издържането му. По същия ред възникнаха – далеч в турско време – читалищата ни, Инспекторският институт (Разград) и Народното представителство (Цариградски народен събор). Тук не са в игра никакви благодетели, наопаки, най-заможните комай вредом пречат, вместо да помагат. А случайно явилото се благодетелство – това на княз Богориди при инициативата за съзиждане българска черква в Цариград, даде обратен резултат… У нас се цени само онова, за което сме дали и ние своята лепта; „харизаното” ни съблазнява, то може дори да бъде злоупотребено…
Хвърлете сред българското село идея, която да отговаря на селската нужда: построяване на черква, на училище, на чешма; ограждане на гора или мера; защитаване на селските интереси от хищничеството на съседи (когато тоя съсед е даже стохилядна София) или от хищничеството на самата държава – хвърлете такава идея в българското село и се дръпнете да наблюдавате: почват се караници и заядания между съседите; мислите отначало, че нищо няма да излезе (караниците около новата идея понякога се протакали с години); но в края на краищата селото се опълчва като един надъхан от светла идея човек и я прокарва с непоколебима упоритост и със завидна ревност. Когато българското село е узряло да прокара някои идея в своя общ живот, селяните изглеждат като увлечено от някого и заслепено стадо. Но настроена българска тълпа няма нищо общо със сръбска, влашка или турска такава. Преди всичко в нашата тълпа не личат водителите, та че и наличните такива често отпадат в момента на действие и се явяват нови. Въобще българинът се опълчва на общо дело не по сила на стадно чувство и затова не внезапно. Всички обществени инициативи у нас виреят предимно сред най-индивидуализираните българи – мизийци, а по-слабо сред най-стадните – шопите.
Прочее българите проявяват здрав социален инстинкт: бавни са, но убедят ли се в общата благотворителност на някоя идея, те не се нуждаят от благодетели, а жертват сами – жертва и последният – за добрата инициатива. На такъв народ смело може да се задават и далечни цели. Само трябва ни голям и сериозен слой от образовани хора. Ние развихме в страната си завидна училищна мрежа и процентът на неграмотните у нас е вече поразително малък. Но дълбоко в душите си ние сме още ориенталци: слаб и несериозен е слоят на образованите хора. Това особено силно се чувства в Западна България, макар че сред нея е и самата ни столица.
Из: „Книга за българите”, Антон Страшимиров, изд. „Сибия”
* Антон Страшимиров - портрет, 1920 г.; Фотоархив на ИЛ-БАН, lit.libsofia.bg