„В нашата телевизионна ера, мисля, че от „моабетите” ще остане само гощавката.”
За сладката приказка и отчуждението между хората, с думите на душеприказчика Хайтов.
Четенето е велико нещо. То те прави съучастник в най-добрия смисъл на думата и в това отношение няма какво да го надмине. Може би само сладкият и хубав разговор. Само че ние, кажи-речи, се отучихме да си приказваме. Предпочитаме да гледаме телевизия. Втренчим се в синия екран и мълчим. Днеска мълчим, утре мълчим и така отвикнахме да си говорим. А приказката е хубаво и вкусно нещо. Като се закроти оня ми ти „моабет” – ела да видиш! Не случайно някога хората от едно село отиваха в другото, съседното, само и само да си направят „моабет”. Говореха си ден, два, а понякога и три, докато се нагледат и наприказват…
Сега „моабет” е синоним на пиене и плюскане, а по-рано нейното значение е било друго. Означавала е „приказка”, „раздумка”. „Да се съберем на приказка (на моабет)”.
Явно е, че с времето значението на раздумката, на приказката, все повече намалява. Това е един от белезите на отчуждението (алиенацията). А в нашата телевизионна ера, мисля, че от „моабетите” ще остане само гощавката.
От: „За творчеството”, Николай Хайтов, Изд. „Г. Бакалов”, Варна