„Физика на тъгата” бе създадена като опит да отговори на въпроса защо България се смята за една от най-тъжните страни в света.”, споделя Георги Господинов за своя роман, който през октомври му донесе авторитетната европейска литературна награда ANGELUS. 

(„Физика на тъгата” , ИК Жанет 45)

Кванти на остаряването

Не говоря за старостта. Говоря за първите знаци. Не за нощта, а за свечеряването. За неудържимите й набези и първите паднали крепости.  

Веднъж, когато Ая беше на 3, се върна от детската градина плачеща, защото едно момче ѝ казало, че бащите ще остареят. Бащите ще остареят, каза тя, хълцайки. Погледна ме за секунда с такова очакване да отрека и тъй като нищо не можех да измисля, аз съм ужасно бавен, когато трябва да излъжа, тя се разрева отново, още по-безнадеждно.  

Има някаква граматика на остаряването.

Детството и младостта са пълни с глаголи. Не те свърта на едно място. Всичко в теб расте, блика, развива се. После глаголите постепенно се сменят със съществителните на средната възраст. Деца, коли, работа, семейство — съществените неща на съществителните.

Остаряването е прилагателно. Навлизаме в прилагателните на старостта — бавни, безбрежни, мъгливи, хладни или прозрачни като стъкло.  

Има и математика, проста теория на множествата. Променяме пропорциите на света с годините. По-младите от нас стават все повече, по-старите застрашително намаляват.

Иска се известна смелост в остаряването. Може да не е смелост, а смирение.

На 11 отворих таен тефтер, да записвам първите знаци на остаряването и смъртта. Смъртта и децата е тема, несправедливо подминавана, никога не съм бил толкова близък с нея както тогава. С годините малко се поотдалечихме и охладняхме, макар винаги да съм я държал под око, разбира се, тя мен — също. Ето какви неща, от различни години и без ред, щъкат из този кашон.  

Преглед на сърцето. Рано или късно всеки ляга тук, казва спокойно сестрата, докато ми окачва клеми и жици по цялото тяло. Шумовете, които чувам за първи път усилени по този начин, са отвратителни. Откритието, че сърцето е жаба, ако се съди по крякането му. Смъртта ми ще дойде като щъркел, записах си на излизане.(41 г.)

I grow old… I grow old…
I shall wear the bottoms of my trousers rolled.

(Аз остарявам… Мене ми минават дните…Аз ще нося крачолите на панталоните си навити…(прев. Цв. Стоянов)

Обичам тези редове от Елиът и ме е страх от тях. Лекото подсвиркване на старостта, което всъщност нищо не може да прикрие. Толкова смирено унизена, така негероична, с навити крачоли на панталоните, прикриващи отпусната бяла кожа с издайнически сини вени. Само глезените.

Левият ми глезен е страшен за гледане, натрошен и шит, с годините белезите само ще се задълбават.(53 г.)

Денонощното ни дърдорене цял живот сякаш има една-единствена цел, която никога не изричаме директно. Да забаламосаме смъртта, да я пуснем по грешна следа, да направим финт в последния миг. Но смъртта не се трогва от думи. Тя по всяка вероятност е глуха (като мен). Оттук идва нейната върховна справедливост.(85 г.)  

Годините река са, която все тече
тя детството отнася и младостта влече…
Годините са птици, отлитащи на юг,
но никога те вече не ще се върнат тук
(9 г.)

Остаряхме, преди да сме пораснали…(35 г.)

Ая, на 3 и половина, ми рисува портрет с химикал. Подава ми го, поглежда ме пак, сеща се нещо и бързо си взема листа обратно. Забравих да нарисувам едни черти на челото ти, казва. И така остаряваме.(42 г.)

Из: „Физика на тъгата”, Георги Господинов, ИК Жанет 45
Снимка Петър Вълчев, Georgi Gospodinov