Английски реализъм, носталгия и хумор към „богоизбрания народ” от острото перо на известния политически журналист и водещ на Би Би Си и бестселъра му „Англичаните - портрет на един народ” (Изд. Еднорог).

***

Имало едно време англичани, които знаели точно какво представляват. Съществувал огромен списък с подходящи прилагателни. Учтиви, уравновесени, въздържани хора, които предпочитат грейка в леглото пред редовен полов живот - въпросът как са се възпроизвеждали си остава една от големите мистерии на западната цивилизация. По-скоро създатели, отколкото мислители, по-скоро писатели, отколкото художници, градинари, но не и готвачи. Оковани в класови предразсъдъци и традиции, неспособни да изразяват чувствата си. Със силно развито чувство за дълг и непреклонност, граничеща с непонятното. „Да му се не види, останах без крак!“ - възкликнал лорд Ъксбридж сред експлодиращите гранати на бойното поле при Ватерло. „Вярно, да му се не види!“ - бил отговорът на фелдмаршал Уелингтън. Съгласно легендата, в наводнените окопи при Сома един смъртно ранен войник казал само, че „не бива да мърмори“. Честта се считала за най-ценното притежание на един англичанин. Били верни и благонадеждни. Думата на английския джентълмен струвала колкото полица, подписана с кръв.

Когато писателката А. С. Байът се заема със съставителството на сборник английски разкази, тя се заема да прегледа една излязла наскоро поредица от есета „Проучване на културните традиции във Великобритания“. Есетата имат за цел да представят достъпно различните интелектуални традиции на острова. Тя открива, че 55 страници са отделени на шотландските културни традиции, 20 страници на карибските култури, 27 страници - на уелската и 28 - на ирландската културна традиция. Английската традиция е спомената три пъти, и трите пъти в предговора, и то във връзка с „предизвикателствата, отправени към хегемонията на Англия“. „Човек остава с впечатлението“, казва тя, „че англичаните съществуват само за да бъдат предизвиквани и отхвърляни“.

Англичаните приемат много сериозно това презрително отношение поради вродената си склонност към меланхолия. Не е необходимо да преувеличаваме въздействието на тази склонност върху личността - Англия има един от най-ниските проценти на самоубийства в Европа - много по-нисък от този на Унгария или дори на Швейцария. При това англичаните намират утеха в дълбоко залегналото убеждение, че страната така или иначе е обречена. Авторката на популярни романи Е. М. Делафийлд твърди, че кредото на англичанина включва четири основни точки: първо, „че Господ е англичанин и най-вероятно е получил образованието си в Итън, второ, че всички почтени жени са природно фригидни, трето, че е по-добре да се обличаш невзрачно, отколкото елегантно“, и последната - „че Англия е обречена на гибел“. Когато Нирад Чаудхури посетил Англия през 1955 година, той споделил в разговор с един политик, че страната му се струва извънредно дружелюбна и цивилизована. „Посещавате я в много благоприятно време“, отвърнал политикът, досущ като меланхоличното магаре Ийори. Когато Ричард Инграмс, бившият главен редактор на клюкарското списание „Прайвът Ай“, се опитва да състави антология от публикации на тема Англия, бил толкова впечатлен от преобладаващия песимизъм, че стигнал до извода, че подобна сбирка би трябвало да бъде озаглавена „Отиваме по дяволите“.

За англичаните е типично да виждат всичко откъм лошата му страна. Широко разпространено е убеждението, че има нещо гнило в Англия: не може на един народ да му се говори в продължение на десетилетия, че цивилизацията му е в упадък, и той да не се повлияе от това. Една след друга политическите партии дават обещания да възстановят целостта и доброто име на страната и едно след друго тези обещания се оказват безобразни лъжи. Това не би имало особено значение в Италия, където тъй или иначе никой не вярва в държавата, а институциите, в които хората вярват - семейството, селото, градът, са все още подчертано жизнени. Англичаните са вложили вяра в някои институции - от които Британската империя просто изчезна, Англиканската църква избледня, а парламентът става все по-несъстоятелен.

Изчезнали са не само външните опори, а и вътрешната стабилност. Веднъж попитах писателя Саймън Рейвън какво според него означава да бъдеш англичанин и той отвърна със следното безутешно оплакване: „мислех, че това ще рече добри маниери, крикет, прилични класови отношения, почтено отношение към жените, коректност към враговете, липса на злонамереност - но сега не съм убеден в това“. Актьорът Джон Клийз, който все повече заприличва на заядливите стари полковници, които някога пародираше, започва и да говори като тях: „Ако разговаряхме преди тридесет години, бихме могли да направим какви ли не обобщения относно Англия - каза той. В днешно време не можеш да се осланяш на нищо.“ Драматичните монолози се допълват от този на Рой Стронг, автор на дневници, книги за градинарство и голям критикар. „Семействата се разпадат, вярата е дискредитирана. И откъде тогава да дойде чувството за национална идентичност? На какво се опира целостта на тази държава? Кажи-речи, на нищо.“

Англичаните са народ, който не можеш да обикнеш лесно. Те нямат чара на ирландците, не са приветливи като уелсците, нито пък прями като шотландците. Достатъчно е да прекарате само пет минути в някой чуждестранен бар, където има група англичани, за да изпитате в най-добрия случай снизхождение към неспособността им да ползват чужди езици, а в най-лошия - да ви хване срам, като ги чуете как се провикват, поръчвайки си храна и напитки, които им напомнят за дома. Дори при по-въздържаните англичани добрите маниери прикриват безграничното им презрение към околните: човек наистина може да се чувства като по-високостоящ от съседите си само ако не ги познава добре. Англичаните по повод и без повод изтъкват претенциите си за превъзходство, а същевременно са създали най-отвратителните футболни хулигани в Европа. Ако трябва да бъдем честни, те проявяват и някои по-привлекателни черти на характера си. Вече не изтъкват толкова агресивно предимствата на собствения си начин на живот. Пък и кое друго общество държи толкова много на чувството за хумор?

Избрано от: Джеръми Паксман, „Англичаните - портрет на един народ”, изд. Еднорог
Картина: The English People Reading Wycliffe’s Bible, 1925, George Clausen