„По света има извънредно много такива хора, и то много повече, отколкото ни се струва; те се делят като всички хора на две главни категории: едните са ограничени, другите „много по-умни“. Първите са по-щастливи.” 

Из „ИДИОТ”, Ф. М. Достоевски 

(Князь Мышкин, 1956 г., Иллюстрация к роману Ф.М. Достоевского „Идиот", Глазунов Илья Сергеевич)

Всъщност няма нищо по-неприятно от това да бъдеш например богат, от почтено семейство, с прилична външност, горе-долу образован, не глупав, дори добър и в същото време да нямаш никаква дарба, никаква особена черта, дори нищо странно, нито една своя собствена мисъл, да бъдеш решително „като всички“. Богат си, но не колкото Ротшилд; семейството ти е почтено, но с нищо не се е прочуло; външността ти е прилична, но не прави никакво впечатление; образованието ти е доста добро, но не знаеш за какво да го употребиш; умен си, но нямаш свои идеи; имаш сърце, но нямаш никакво величие на душата и така нататък, и така нататък във всяко отношение. 

По света има извънредно много такива хора, и то много повече, отколкото ни се струва; те се делят като всички хора на две главни категории: едните са ограничени, другите „много по-умни“. Първите са по-щастливи. За ограничения „обикновен“ човек няма например нищо по-лесно от това да си въобрази, че е необикновен и оригинален и без никакво колебание да се наслаждава на тази си мисъл. Достатъчно е някои наши госпожици да си острижат косите, да си сложат сини очила и да се нарекат нихилистки, за да се убедят веднага, че тези очила им дават правото да имат свои собствени „убеждения“. 

Достатъчно е някой да открие в сърцето си само капчица човешко чувство и добрина, за да се убеди веднага, че никой не изпитва подобно чувство като него и че той е в предните редици на общия прогрес. Достатъчно е друг да долови в разговор някоя мисъл или да я прочете в книга без начало и край, за да повярва тутакси, че това е „негова собствена мисъл“, породена в собствения му мозък. В такива случаи нахалството на наивността, ако е позволено така да се изразим, взема учудващи размери; всичко това изглежда невероятно, но се среща постоянно. 

Това нахалство на наивността у глупеца, който не се съмнява нито в себе си, нито в своята дарба, е великолепие предадено от Гогол в прекрасния тип на поручик Пирогов. Пирогов не се съмнява и в това, че е гений, дори повече от гений; дотам не се съмнява, че никога дори и въпрос не си задава за това; впрочем за него не съществуват никакви въпроси. Великият писател се е видял най-после принуден да го набие, за да задоволи оскърбеното нравствено чувство на своя читател, но като видял, че великият човек само се поотърсил и за да подкрепи силите си след побоя, изял една масленка, разперил в почуда ръце и така оставил своите читатели. Аз винаги съм съжалявал, че Гогол е описал своя велик Пирогов в такъв малък чин, защото Пирогов е толкова доволен от себе си, че нищо не би му попречило да си въобрази например, че е голям пълководец, съобразно това как надебеляват и се увиват на раменете му еполетите е течение на годините и „по чиновете“; да си въобрази ли, казвам? Просто няма да се съмнява в това: щом са го направили генерал, защо да не стане и пълководец? И колко като него претърпяват след това ужасни поражения на бойното поле? А колко пироговци е имало между нашите литератори, учени, пропагандисти. Казвам „имало е“, а то, разбира се, има ги и сега…

Фрагмент от: „Идиот”, Фьодор Достоевски, изд. „Народна култура”, София, 1960
Картина: „Достоевский. Белая ночь”, Глазунов Илья Сергеевич
*Князь Мышкин, 1956 г., Иллюстрация к роману Ф.М. Достоевского „Идиот", Глазунов Илья Сергеевич