„Човешкият разум се е извратил, изродил се е, станал е чудовищен: той се продава, гони себелюбиви цели, служи на разрушението, на пъкъла…”

Копнежът на народите

(Фрагменти от лекция на Н. Райнов във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919 г.)

Кой може да оспори факта, че съвременният човек, въпреки големите културни придобивки, е недоволен – било от себе си, било от условията, в които живее? Не чезнат ли най-скъпите ни сили в унизителна борба с нарастващата скъпотия? Не душат ли ни мъки, не тревожат ли ни чемерни страхове, не тръпнем ли пред толкова несигурното бъдеще? Всеки търси нещо, жадува за нещо, което не може да намери, безпокои се, топи се от грижи. Не се ли всички весден оплакваме?

Много от тия поплаци наистина не са нови: хората са се винаги оплаквали. Но има една важна черта, на която трябва да се обърне внимание: днес недоволството е всеобщо. Ясно е, че нашият живот е неестествено изострен; ние живеем сред мъчителни условия; животът ни е зле построен; борба на личност с личност, на класа с класа, на народ – с народ. А какви са международните ни отношения? Не потискат ли силните по-слабите, няма ли економично робство, не са ли все още лукавите думи „защита на малцинствата” очебийна лъжа?

Понякога човеку се струва, че ние водим още органичен живот. Защо? Защото – моля, никой да не се обижда – ние все още живеем като зверове. В органичния живот долните видове се жертвуват за по-горните и това е съвсем естествено. Минералът се руши, за да даде почва, от която черпи своите сокове растението; билката и тревата стават храна на животното, а човекът се храни с вещества от целия органичен свят, като мисли, че той е приготвен за него: вода, сол, зеленчук, зърна, плодове, мляко и месо – всичко взема оттам, всичко смята за своя собственост. Обаче, у най-горния вид животни се явява вече общественият нагон. Те се бранят едни други и си помагат взаимно: силното закриля слабото, самецът защитава самката от напад на врагове, а самката брани рожбите си, като излага без страх своя живот. В тоя факт на самопожертвуване се коренят наченките на общежитието; тук нагонът за самосъхрана е ограничен и надвит от нагона за общественост. Единицата губи своята цена пред общото.

Днешният човек, обаче, както се види, се е отбил от естествения път на развой. Той не само не следва примера на най-горните животински видове, но слиза в някои отношения много по-долу от зверовете. Съмнявате ли се? Погледнете тогава американските милиардери. В Америка има тръстове. Неколцина предвидливи богаташи се спогаждат да обсебят отделни отрасли от търговията и промишлеността; само те произвеждат известни предмети, без които човек не може, или закупуват чрез хитро спекулиране продуктите от първа необходимост; възползувани от всеобщата нужда, те подигат цената на тия стоки – и хората де принуждават да плащат висока цена, защото от другаде не могат си купи потребното. Високите цени се поддържат винаги изкуствено. Един тръст закупува, да речем, царевица. Беритбата е тая година много добра. Огромните складове на тръста са препълнени – и наивните хора де радват, че ще поевтинее храната. Получава се известие, че в Австралия, или кой знае де, имало твърде много царевица. Тръстът закупува и оттам колкото може повече. Евтинията е, наглед, осигурена. Но що става? Понеже царевицата ще се спари или развали, тя трябва да се разпродаде на ниски цени. В такъв случай, разбира се, печалбите не ще бъдат много високи; хората от тръста не ще са доволни. И що правят те? Натоварват на кораби милиони тонове царевица и я хвърлят в морето. Не е ли жестоко това деяние на оногова, който се кичи с името “човек”? Бог дава на хората хляб, и го дава в изобилие, а златолюбецът го хвърля в морето, за да обрече старците, жените и децата на глад…

Неведнъж недоволството избухва във вид на граждански войни и революции. Не трябва да се забравя, че една от причините на тия жестоки явления е често пъти бедността и страданията на мнозинството, които пряко зависят от ненормалното благосъстояние на малцина хитри користолюбци. Ние не сме още разбрали, че човечеството е едно огромно семейство, че – ако единият изяде хляба, другите ще останат гладни, особено – когато хлябът не достига. Страданието на едного винаги гриза щастието на другите – без да желаят те това. 

Не е ли позорно за нас, че в същото време се смятаме за културни люде? Но – нека видим, каква е тая култура, с която се гордеем. Най-гордият показалец на тая култура е науката. Нека разгледаме малко по-отблизо тая наука. Безспорно е, че тя дава знание. Но знание не стига, за да бъдеш честит, или поне – за да бъдат и другите честити като тебе. Ония в Америка са също учени, те са големи финансисти, опитни економисти; те знаят законите на политическата економия – а хвърлят царевицата в морето и предизвикват по изкуствен път епидемичен глад. Нашата наука не прави човека по-човечен, а го – напротив – ожесточава. Ще кажете, че науката не е виновна. Без съмнение. Виновни са хората. Но защо същите хора се гиздят с тая наука като с безценен накит, когато намират у нея оръжие за своята жестокост? Та не използуват ли все тия учени вековния научен опит и знанията на сума поколения от труженици, за да създават нови мъчилища за своите братя? Военните аероплани, избухливите вещества и задушливите газове не идат ли от скъпо платените усилия на научния ум – да разрушава човешкото общество, когато би можал със същите знания да работи за мир, благосъстояние и човешка доброчестина? Пастьор не беше ли също учен? Мигар Маркони, Кюри, Едисон, Крукс и др. не са учени люде? Къде е тогава бедата? Очевидно, човешкият разум се е извратил, изродил се е, станал е чудовищен: той се продава, гони себелюбиви цели, служи на разрушението, на пъкъла; той е прокудил присъщата на здравия човек нравствена чувствителност. Това не е напредък, а отпадък, поврат назад – към кървавите векове на дивашка жестокост и безчовечност.

Що да се каже за изкуството – второто труфило на съвременния културен човек? Болната страна на днешното изкуство е посочена още от Толстоя в книгата „Що е изкуство?” От ден на ден, обаче, колкото повече възраства нуждата от хубост в околния живот на човека, толкова повече противоречия изпъкват в тая област. Изкуството е уж особен род творчество, а ето че повечето художници ни дават готов препис от природата, снемат с багри, глина или мрамор същата досадна действителност, с която очите ни са свикнали до втръсване. Изкуство ли е това? Та де му е творчеството, когато цветната фотография и отливките от восък биха могли да му съперничат – без претенции, че дават изкуство? Вън от това, мнозина, които се наричат художници, служат на продажен занаят, като сочат очевидния отпадък на това, що е било някога изкуство: такива плодове са съблазнителните илюстрации, разпътните романи, оперетки, балети, фарсове, фокстроти, лека музика и др. от тоя род.; с подобни „творби” користолюбивите занаятчии в тая област печелят пари, като продават на висока цена духовен сифилис…

И тук ще ми възразите, че не всички художници са такива. Слава Богу, не са. Истинските художници не са такива. Но кой ги цени? Не налита ли не само широкото мнозинство, но и уж културното малцинство на тия примамки? Колцина ценители има същинското изкуство? Но тук са виновни и самите художници – поне толкова, колкото и ония, които са техни зрители и слушатели. Изкуството не е още добило съвременен изглед, още се чуждее от хората, не е проникнало във всекидневния живот, не е станало нужда: то е за мнозина още забава. Художниците се стремят към недостъпност, не развиват у целия народ способността да се възхищава от хубавото и да го цени, да го обича, да го дири; художествените творби не украсяват всекидневната среда на човека, както е било в ония епохи, когато хората са били наистина художествено културни; през Възраждането, или във времето на Перикла.

Безукорна ли е нашата образователно-възпитателна система? Какъв е нейният отличителен белег? Тя дава знания, без да развива способности. Приучва децата не да се жертвуват за другите, а да отнемат, да грабят; те научават преди всичко, че има борба за съществуване. Те не свикват да си сътрудничат и помагат, а – напротив – да си съперничат. Разбира се, след подобно възпитание, момъкът не ще закриля по-слабите, а ще се стреми да ги притеснява, за да се издигне сам, да им къса от хляба, за да се обогати, да не работи нищо, а те да се трудят вместо него.

Изглежда, че ни остава поне една сигурна утеха: религията, светлото християнство, което отличава европееца и американеца от диваците, та се пращат мисионери и цели параходи, натоварени с библии – дано се пръсне в ония диви страни светлината на спасителното учение… Но – нека погледнем и тая културна област по-отблизо. Влязло ли е християнството в живота ни? Променило ли е нашите възгледи, нашите нрави, нашите отношения един към друг? Никоя страна не иждивява толкова злато за библии и проповедници, колкото Америка. Християнска ли е тая страна? Усвоила ли е тя завета на Христа – „Любите друг друга”? А кой пращаше през 1915-1918 год. снаряди, патрони и разрушителни прибори на обезумяла Европа със същите параходи, с които преди това се пращаха библиите? Но Америка не е самичка в това отношение. В името на Оногова, Който бе произнесъл преди 20 века светлото слово за обичта, Който бе казал: „Ако те ударят от една страна, обърни и другата!” – малко ли свещеници водеха на война народите един срещу друг? И то – не дори срещу езичници, а срещу християни! Немците и ние бяхме написали на своите знамена „Gott mit uns” и „С нас е Бог”. Дори едни и същи думи стояха предизвикателно над главите на ония, които се бяха срещнали в смъртоносен бой. И от двете страни все свещеници, дори православни българи и руси – се молеха все на един и същи Христос – да дарува победа на ония, към чиято група принадлежат. Как можеше Христос да се разкъса на две, за да помогне и на двете страни? Има ли по-голямо противоречие от това – религията на обичта да зове към война?

Цивилизацията трябва да осигури благоденствието на хората, поне на мнозинството от тях, ако не на всички; инак не заслужава това име. Съвременната цивилизация, както видяхме, не ни дава това. Следователно тя е цивилизация само по име. Ние имаме нужда от нова цивилизация, от ново отношение към света и към подобните нам. Кой ще ни даде това отношение? Кой ще ни даде тая цивилизация? Тоя незнаен Исполин, Който би сторил това – Него зоват народите в своята мъка, към Него лети копнежът на човечеството.

1919 г.

Снимка: Институт за литература при БАН, lit.libsofia.bg