„Трябва да се стараем да живеем така, че в края на дните си да придобиваме мъдрост, а да не я губим.“

(Rembrandt van Rijn, Bust of a Bearded Old Man, 1633, The Leiden Collection, New York)

Има такива дейни старци и старици, които се борят със старостта, стараят се да изглеждат млади за възрастта си, ходят на танци. Можем ли да ги считаме за пример за подражание?

Забележително е, ако човек изглежда бодър и жизнерадостен на 70 години. Но ако някой иска да изглежда не само бодър, но и млад, това вече е смущаващо, показва, че не иска да се смири с възрастта си.

Всеки период от човешкия живот си има своя красота, свои задачи, свои занимания. Затова опитите да се задържи младостта с помощта на козметични операции или неподходящи за възрастта дрехи, изглеждат нелепо. Не може да се задържи младостта, животът си тече. Но ако човек се е старал да живее във въздържание, в целомъдрие, духовно, нравствено, то за него всяка възраст ще бъде извор  на радост. А в старческата възраст има особена красота. Трябва да се стараем да живеем така, че в края на дните си да придобиваме мъдрост, а да не я губим. Забележете, че вярващият човек е тих и радостен във всички периоди на живота си, дори в гроба.

Често пъти идеализираме старостта и считаме, че възрастните хора са мъдри и безгрешни. На какво се дължи това явление?

Борбата с греха не стихва до смъртта. В края на дните си Божиите угодници горчиво са се каели, че са „най-грешни измежду всички”. С годините колкото повече човек очиства себе си, толкова по-чувствително става сетивото му за грях, по-ясно вижда греховете си и те го ужасяват. Дори ако човек е овладял себе си и не извършва греховни постъпки, състоянието на греховност си остава.

Ако на стари години плътта ни оставя на мира, то душевните страсти ни преследват докрая: унинието, което понякога ни обзема, отчаянието, разсеяността, самодоволството, хулните помисли, неблагодарността, мисленото осъждане, страхът...

Трябва ли да се боим от смъртта?

Ако човек е убеден, че съществува само земният живот, то той се старае да вземе всичко от него. Но с възрастта силите намаляват, става все по-трудно да се получава желаното. От това безсилие се появява чувство на тъга, на неудовлетвореност. Понеже привичното става недостъпно, животът сякаш свършва. Такъв човек се бои да умре, защото счита, че смъртта слага край на съществуването. Но, ако човек живее с вярата във Възкресението Христово и в Неговата победа над смъртта, то той живее като вечно същество и казва, че главното тепърва му предстои  така желаната среща с Бога, началото на новия етап на живота му. Той също се бои, но не от края; плаши го съзнанието за греховност и че не се чувства готов да се представи пред Бога.

Как помненето на смъртта осмисля настоящия ни живот?

Времето тече. Все повече се приближаваме към старостта. Трябва добре да помислим какво ни очаква във вечността, защото този живот е като сън, а задгробният е същинският ни живот. За него по-често и с повече загриженост трябва да мислим. Какъв ще бъде преходът ни към този живот, как ще преминем през митарствата и как ще се представим пред праведния съд на Господа Иисуса Христа, Който ще ни въздаде според делата ни  ето за какво трябва да мислим и да се подготвяме в оставащото ни време.

Както огънят се гаси само с вода, така и пристрастието към този свят се прогонва само от помненето на смъртта, която често ни застига в разгара на светските ни занимания и увлечения. Помненето на смъртта и Божия съд е по-нужно от всичко за живеещия в този суетен свят.

Източник: Църковен вестник, bg-patriarshia.bg
Картина: Rembrandt van Rijn, Bust of a Bearded Old Man, 1633, The Leiden Collection, New York, commons.wikimedia.org