„Толкова искрено и всецяло сме се самопринудили да благоговеем пред начина си на живот, че сме отрекли всякаква възможност за промяна.”

Общественото мнение е нищожен тиранин в сравнение с личното. Съдбата на човека се определя от това, което той сам мисли за себе си. Нужно е разкрепостяване на мисълта и въображението дори на Бахамските острови. Ще се намери ли един Уилбърфорс и за това? Та погледнете нашите дами, които се готвят за Страшния съд, като неспирно бродират възглавници само и само да не дават вид, че живо се интересуват от съдбата си! Като че ли може да се убива времето, без да се накърни вечността!

Повечето хора прекарват живота си в тихо отчаяние. Тъй нареченото примирение всъщност е непреодолимо отчаяние. От пълния с отчаяние град попадаш в пълното с отчаяние село и ти остава да се утешаваш с дръзновението на норките и мускусните плъхове. Привично, макар неосъзнато отчаяние, се крие дори в игрите и развлеченията на хората. В тях няма забава, понеже ги предшества труд. А мъдростта не допуска отчаяни постъпки.

Замислим ли се за истинското предназначение на човека, както е казано в катехизиса, и за насъщните му жизнени потребности, ще излезе, че хората съзнателно са избрали сегашния си начин на живот, предпочитайки го пред много други. А всъщност те чистосърдечно вярват, че нямат никакъв избор. Бодрите и жизнени натури обаче помнят, че слънцето е изгряло на чисто небе. Никога не е късно да се откажеш от предразсъдъците си. Няма начин на мислене или поведение, колкото и да е стародавен, който да може да се приеме без проверка. Това, което днес всички повтарят или тихомълком приемат за вярно, утре може да се окаже лъжа, дим, погрешно взет за облак, от който уж ще се изсипе благодатен дъжд върху посевите. Всичко, което старите хора смятат непосилно за теб, се оказва по силите ти, щом опиташ. За старите хора - стари дела, за новите - нови. Някога не са знаели например да добиват гориво за поддържане на огъня, а днес поставят малко сухи съчки под един котел и обикалят земното кълбо със скоростта на птиците, която в миналото би била смъртоносна. Старостта не е по-добра помощница в поученията от младостта, тъй като е изгубила повече, отколкото е придобила. Можем да се съмняваме доколко и най-мъдрият е постигнал нещо истински стойностно само от трупане на години. Всъщност старите не могат да дадат никакъв ценен съвет на младите: собственият им опит е твърде ограничен, животът им е изцяло провален - по лични причини според тях; съхранили навярно някаква надеждица в печалното си съществуване, те просто вече не са някогашните младежи. От тридесет години живея на тая земя и още не съм чул един ценен или поне сериозен съвет от по-възрастните. Те не са ми казали нищо съществено - може би и не могат. Пред мен е животът - повече непознат, отколкото познат, но техните познания с нищо няма да ми помогнат. Ако съм придобил някакъв ценен личен опит, то определено смятам, че не го дължа на препоръките на моите наставници.

Има хиляди прости начини да подложим на проверка живота си. Например като си речем: същото това слънце, което налива бобовите шушулки в градината ми, осветява цяла система от планети като нашата. Ако си бях припомнил това навреме, бих предотвратил някои грешки. Но не си го припомних, додето прекопавах боба. В какви само великолепни тройки се подреждат звездите! Какви ли далечни и непознати същества от различните кътчета на Вселената наблюдават в тоя миг една и съща звезда? Природата и човешкият живот са тъй разнообразни, както и самите ние. Кой би могъл да предскаже какво ще предложи другиму бъдещето? Може ли да има по-голямо чудо от това за миг да прогледнем с очите на друг? Така за час бихме живели във всички световни епохи, във всички светове на епохата. История, поезия, митология! Не съм чувал за по-въздействащи и по-познавателни описания на чуждия опит.

Мисля, че спокойно можем да се доверяваме значително повече на живота. Можем да сведем грижите за себе си до тия, които полагаме за другите от все сърце. Природата е нагодена към нашата слабост точно толкова, колкото и към силата ни. Непрестанното безпокойство и напрежение у някои хора е почти неизлечимо заболяване. Така сме устроени, че преувеличаваме значимостта на извършената от нас работа. А колко много е неизвършеното! Ами ако се разболеем? Как само вечно сме нащрек! Готови сме да живеем и без вяра, стига да можехме да я пренебрегнем; след цял ден напрежение вечер неохотно прочитаме молитвите си и се предаваме на неизвестността. Толкова искрено и всецяло сме се самопринудили да благоговеем пред начина си на живот, че сме отрекли всякаква възможност за промяна. Няма друг начин, казваме си ние, докато всъщност начините наброяват радиусите, които могат да се изтеглят от един център. Всяка промяна е чудо за нас; но това чудо става всеки миг. Конфуций казва: „Да знаеш, че знаеш каквото знаеш и че не знаеш каквото не знаеш - това е същинското познание.“ Един човек да успее да овладее с разума си онова, което витае във въображението му, и всички хора ще изградят живота си на тоя принцип.

От: „Уолдън или Живот в гората”, Хенри Дейвид Торо („Живот без принцип”, изд. Сиела)
Снимка: Henry D. Thoreau - en.wikipedia.org