„Нобелистът Албер Камю, напуснал този свят през 1960 г., едва ли е предполагал колко мрачно актуален ще остане екзистенциалният му роман за епидемия и смърт. „Чумата“ е мощен поглед към, човешкия живот и неговия смисъл при сблъсъка със смъртоносен вирус, безстрастно плъзнал из един град.“ ~ Стивън СПЕНДЪР

 

Д-р Рийо реши да напише този разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствия, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

...

Което важи за всички други злини на света, важи и за чумата. Може да извиси духовно някого. Но когато човек вижда каква нищета и какво страдание носи, трябва да е луд, сляп или подъл, за да се примири с чумата.

...

Отец Панлу не се побоя да каже: „Братя мои, дойде часът. Трябва или всичко да приемем, или всичко да отречем. А кой измежду нас ще посмее да отрече всичко?”

Доктор Рийо си помисли, че Панлу бе стигнал до границата на ереста, когато отецът пак заговори страстно, че именно тази повеля, това изрично искане представлява Божията благодат за християнина. То е и неговата добродетел. Той знаеше, че мнозина свикнали с класическия морал, отличаващ се с повече милосърдие, ще останат неприятно засегнати от такава прекомерна добродетел. Но религията през време на чума не е като всекидневната религия и макар Бог да допуща и дори желае човешката душа да си отпочива и да се радва на щастието, иска от нея да бъде изключителна при крайното нещастие. Днес Бог проявява милост към чадата си, като ги поставя в тежко изпитание, но чрез него те ще постигнат най-голямата добродетел – тази на Всичкото или Нищото.

През миналия век един невежа автор твърдеше, че е открил тайната на църквата, заявявайки, че няма чистилище. Под това подразбираше, че няма полумерки, има само рай и ад и човек може да бъде само или спасен или осъден, според своя избор. Панлу нарече това ерес, която една безпътна душа може да роди. Защото чистилище съществува. Но несъмнено идва време, когато това чистилище не е много надеждно, настъпват времена, когато няма простими грехове. Всеки грях става смъртен и всяко равнодушие престъпно. Това значеше или всичко или нищо.

...

Защото може да се предположи, че добрите дела са ценни само поради това, че са редки, а злостта и безразличието са много по-чести двигатели при постъпките на хората. А разказвачът не споделя това убеждение. Бедите в този свят идат почти винаги от невежеството и доброжелателството, ако не е просветено, може да причини толкова пакости, колкото и зложелателството. Хората са по-скоро добри, отколкото лоши, но не там е въпросът. Те са невежи повече или по-малко и ето кое ние наричаме порок или добродетел; най-безнадежден порок наблюдаваме, когато невежеството смята, че знае всичко и има право да убива. Душата на убиеца е сляпа – няма истинска доброта, нито красива любов без възможно най-ясно виждане.

...

Доктор Рийо смяташе, че именно това е истинското нещастие, че привикването с отчаянието е по-страшно от самото отчаяние.

„Вие нямате сърце!” – бяха му казали веднъж. Напротив, имаше. Благодарение на него той можеше двадесет часа на денонощие да гледа как умират хора, създадени да живеят. То му даваше сила да започва всеки нов ден. Занапред само толкова можеше това сърце. Как би смогнало да дава и живот?

...

Рийо поклати глава, както правеше обикновено, и каза, че щом Рамбер е избрал щастието, то си остава лично негова работа и той няма какво да му противопостави като довод. Чувства се неспособен да прецени кое е добро и кое лошо.

Да – отвърна Рамбер, – но е срамно човек да бъде щастлив сам.

...

Всеки носи в себе си чумата, никой в света не е неуязвим, по отношение на нея. И човек трябва да бъде непрестанно нащрек, за да не би в миг на разсеяност да дъхне в лицето на другия и да му предаде заразата. Вроденото е микробът. Останалото - здраве, честност, морална чистота, ако щете, - е резултат от волята, която не бива никога да отпада.

Честният човек, който не заразява никого, е човекът, който най-малко се разсейва. А колко воля и напрежение са нужни, за да не се разсееш никога.

...

Пък най-сетне страшно глупаво е да се живее само с чумата. Разбира се, човек трябва да води борба за жертвите, но ако престане да обича всичко останало, за какво му е тази борба?

...

И като се вслушваше в тържествуващите викове над град, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.

Фрагменти от „Чумата“, Албер Камю, изд. Народна култура, 1966
Снимка: Albert Camus in the 1950s, en.wikipedia.org