Това, дето много сънища не се сбъдват, не е за чудене ~ АРИСТОТЕЛ за съногаданията

(„Аристотел пред бюста на Омир“, картина от Рембранд)

Съногаданията, които се основават, така да се каже, на съновиденията, не е лесно нито да бъдат пренебрегнати, нито просто да им се вярва. Това, че всички или поне мнозина от людете смятат съновиденията за имащи някакво значение, ни кара да вярваме в това по силата на опита, пък и е вярно, че за някои неща може да се гадае по сънищата; което е и в някакъв смисъл разумно, поради което може да се предполага, че същото е валидно и спрямо останалите съновидения. Ала неспособността ни да видим разумна причина за случващото се ни кара да не му вярваме; понеже освен останалите несъобразности неуместно изглежда да смятаме, че бог праща тези съновидения, при това не на най-добрите и най-благоразумните, ами на когото падне. Само че, ако се откажем да мислим бога като причина, то никоя друга причина няма да ни се стори разумна: понеже защо някой човек ще вижда отнапред неща, които трябва да станат някъде при Херкулесовите стълбове или край Бористена, това, както изглежда, надхвърля нашето разбиране

Изобщо, доколкото и други живи същества сънуват, съновиденията не могат да бъдат пращани от бога, нито пък са предназначени за това, ами са демонични; понеже природата е демонична, а не божествена. Показателно в това отношение е, че бъдещето прозират и имат пророчески сънища люде простовати, което очевидно не им е дадено от бога, ами природата им на бъбривци или меланхолици им помага да виждат всевъзможни неща: понеже, бидейки подложени на многобройни и от всякакъв вид въздействия, тям се случва да забележат сходни неща и в това отношение те могат да бъдат оприличени на играчите на зарове: понеже при тях става същото, което се случва и според пословицата: „За да ти дойде късметът, хвърляй зара много пъти“.

Това, дето много сънища не се сбъдват, не е за чудене: защото същото е и при телесните и небесните знаци, например при дъждовете и ветровете: понеже при появата на по-силни  движения в сравнение с това, за чието предстоящо осъществяване е даден знакът, то събитието не се случва. Пък и много неща, които възнамеряваме да сторим и които сме замислили прекрасно, пропадат поради други по-могъщи причини. Изобщо не всичко, което е трябвало да стане, се случва, нито това, което се случва, е същото като онова, което сме очаквали да се случи; но ние все пак следва да назовем нещата, от които не е последвало нищо, начала и естествени знаци за това, което всъщност не се е случило.

Що се отнася до съновиденията, които не са начала в споменатия от нас смисъл, ами са необикновени с оглед времето, мястото или величината, или пък не са такива, ала в тях не са заложени началата за постъпките на сънувалите ги, то доколкото предвиждането при тях става по съвпадение, те би следвало да бъдат обяснени по-скоро по друг начин, а не така, както  го прави Демокрит, който вижда като техни причини някакви образи и изтичания. Защото както дадено нещо задвижва водата или въздуха, така че задвижената част на свой ред задвижва друга и като се прекрати началното движение, другото продължава до определена граница, въпреки че задвиждащото не е налице, така няма пречка и до спящите души да достигне някакво движение и сетивно въздействие от нещата, от които според Демокрит идват въпросните образи и изтечения, и да стане така, че тези въздействия да се усещат по-добре нощем, тъй като през деня те са по-податливи на разпад (понеже нощите са по-тихи и въздухът тогава е по-неподвижен), и да бъдат възприемани в телата по време на сън, доколкото людете са по-чувствителни дори за най-малките движения вътре в себе си когато спят, отколкото когато са будни. Самите тези движения предизвикват представите, на основата на които сънуващите предвиждат какво предстои да се случи. Тъкмо поради това въпросното чувство спохожда по-простоватите, а не най- благоразумните люде. Ако бог пращаше тези знаци, то те биха били видни и денем, а също и от мъдрите люде; само че обикновено предвиждат тъкмо по-простовати люде, тъй като разсъдъкът им не е пригоден за разсъждение, ами е празен и лишен от всякакви мисли, и като бъде задвижен, постъпва съобразно задвижващото го. Причината за това пък, дето някои безумни люде са способни да предвиждат, е, че техните собствени движения не надмогват външните, ами биват сдържани от последните; така че такива люде са много чувствителни към чуждите въздействия. 

Това, че някои люде имат ярки съновидения или че приятели много добре предвиждат онова, което ще се случи на приятелите им, се дължи на факта, че приятелите са силно загрижени един за друг; и както се разпознават и усещат отдалече, така те долавят и въздействията от другия: понеже въздействията на приятелите са и най-лесно разпознаваеми. 

Меланхолиците го могат поради пламенността си, все едно че са непогрешими стрелци, улучващи отдалеч целта. А и поради бързопроменливостта им, така че следващата представа веднага встъпва в ума им: така че тези люде свързват непосредствено всички представи по същия начин, по който лудият произнася и наизустява поемите на Филенида, например „Афродита“, в които стиховете много си приличат. Нещо повече, тяхната пламенност не позволява други движения да изтласкат някое движение в тях самите.

Всъщност най-изкусен съдник относно сънищата е този, който е в състояние да забележи сходствата: понеже всеки би могъл да разтълкува ясните съновидения. Говорейки за сходства, аз имам предвид, че представите са като отраженията във водата, както споменахме и по-горе. В последния случай, ако движението е силно, отражението няма да е като оригинала, нито образите ще приличат на истинските неща. Та похватен съдник за отраженията ще е този, който е в състояние бързо да отчлени и обхване с един поглед скупчените и разпръснати образи, така щото да ги разпознае като образи на човек, кон или на нещо подобно. В другия случай и сънят е способен да постигне нещо такова; понеже движението лишава съновидението от яснота. Така ние отговорихме на въпроса, какво представляват сънят и съновидението, както и коя е причината за тях, а говорихме също така и за съногаданието.

Из: „Съчинения в 6 тома Т.2, Ч.IV: За душата“, Аристотел, изд. Захарий Стоянов
*„Аристотел пред бюста на Омир“, картина от Рембранд, bg.wikipedia.org